На факта, че той има любовница, се наблягаше навред, където го знаеха. На познатите му не се нравеше, че той се появяваше в модните кафенета с нея, оставяше я на някоя маса и се разхождаше насам-натам, като разговаряше с този или онзи. Макар да любопитствах да я видя, нямах желание да се запознавам с нея, но това се случи. Един следобед отидохме с Том в Ню Йорк с влака и когато свряхме до пепелта, той скочи на крака и като ме дръпна за лакътя, буквално ме измъква от вагона.
— Слизаме — каза настоятелно той. — Искам да се запознаеш с приятелката ми.
Изглежда, на обяд доста се беше налял и твърдото му решение да му правя компания граничеше с насилие. Високомерното му предположение беше, че в неделя следобед нямах по-интересна работа.
Прескочих след него една ниска белосана железопътна ограда и двамата се върнахме стотина ярда назад по шосето под упорито вперения поглед на доктор Екълбърг. Единствената сграда, която се виждаше, беше малък жилищен блок от жълти тухли, издигнат на края на пустата местност — зачатък на бъдеща главна улица, неграничаща абсолютно с нищо. Долу имаше три помещения: едното се даваше под наем, второто беше денонощен ресторант, до който се стигаше по пътечка от пепел, третото беше гараж — „Поправки. Джордж Б. Уилсън. Покупка и продажба на коли“ — и аз последвах Том вътре.
Обстановката беше бедна и гола: единствената кола, която се виждаше, беше покритата с прах развалина на един Форд, сгушена в тъмен ъгъл. Мина ми през ума, че това подобие на гараж е само параван и че отгоре са скрити тайнствени и разкошни помещения, когато самият собственик се появи на вратата на една канцеларийка, като бършеше ръцете с парцал. Той беше рус, унил човек, анемичен, но нелишен от известна красота. Когато ни видя, в светлосините му очи проблесна слаб лъч на надежда.
— Здравей, Уилсън, стари приятелю — каза Том, като го тупна весело по рамото. — Как е работата?
— Не мога да се оплача — отвърна неубедително Уилсън. — Кога ще ми продадете онази кола?
— Идущата седмица; моят човек сега работи нещо по нея.
— Малко бавничко работи, а?
— Не, не работи бавничко — рече студено Том. — Пък ако гледаш на тази работа така, може би ще е по-добре в края на краищата да я продам другаде.
— Не искам да кажа това — побърза да се оправдае Уилсън. — Просто мисълта ми беше…
Гласът му замря и Том огледа нетърпеливо гаража.
После чух стъпки по някаква стълба и в миг пищната фигура на една жена препречи светлината, идваща от вратата на канцеларийката. Тя беше към трийсет и пет годишна и малко едра, обаче носеше плътта си чувствено, както някои жени умеят да правят това. Лицето й над тъмносинята рокля на капки от крепдешин, не съдържаше никакъв проблясък или лъч на хубост, но от цялата й снага лъхаше жизненост, която се долавяше веднага, като че ли горещата й кръв можеше да закипи всеки момент. Тя се усмихна бавно, мина край съпруга си, сякаш той изобщо не съществуваше, и се здрависа с Том, гледайки го право в очите. После навлажни устните си и без да се обръща, каза на мъжа си с мек, дрезгав глас:
— Защо не донесеш столове, та човек да може да седне?
— О, разбира се — съгласи се бързо Уилсън и тръгна към малката канцеларийка, като веднага се сля а циментеносивия цвят на стените. Белият прах обви тъмнея му костюм и пепелявата му коса, така както обвиваше всичко наоколо — освен съпругата му, която се приближи към Том.
— Искам да те видя — каза Том жадно. — Вземи следващия влак.
— Добре.
— Ще те чакам до вестникарската будка на по-ниския перон.
Тя кимна и се отделя от него точно когато Джордж Уилсън се появи с два стола от вратата на канцеларийката си.
Почакахме я надолу по пътя, където не можеха да ни видят. Това беше няколко дни преди Четвърти юли и едно сиво, мършаво италианче поставяше фишеци край железопътната линия.
— Ужасно място, нали — каза Том, разменяйки смръщен поглед с доктор Екълбърг.
— Страшно.
— За нея е добре да се маха понякога оттам.
— Съпругът й не възразява ли?
— Уилсън? Той мисли, че тя отива на гости у сестра си в Ню Йорк. Толкова е тъп, че просто не съзнава, че живее.