Франсис Скот Фицджералд
Избрани творби в три тома. Том 3
Нежна е нощта. Последният магнат. Писма
Нежна е нощта
На Джералд и Сара с най-добри пожелания
Първа част
Анамнеза
1917–1919
Първа глава
През пролетта на хиляда деветстотин и седемнадесета година, когато пристигна за първи път в Цюрих, доктор Ричард Дайвър бе на двадесет и шест години — хубава възраст за един мъж, разцветът на ергенството. Въпреки че беше война, това бе добра възраст за Дик. Той беше вече твърде ценен, представляваше твърде голям капитал, за да бъде изложен на куршумите. Години по-късно му се струваше, че дори в закътаното си убежище той не се бе измъкнал леко, но това убеждение не се затвърди в него — през хиляда деветстотин и седемнадесета подобни мисли му изглеждаха смешни и той самокритично признаваше, че войната изобщо не го е засегнала. От наборната комисия беше получил заповед да завърши специализацията си в Цюрих и да вземе научна степен, както бе възнамерявал.
Швейцария беше остров: от едната му страна долиташе грохотът откъм Гориция, а от другата вилнееше бурята край Сома и Ена. За първи път в швейцарските кантони имаше повече загадъчни, отколкото болни чужденци, но те не се познаваха от пръв поглед — хората, които си шепнеха в малките кафенета в Берн и Женева, можеха да бъдат както търговци на диаманти, така и търговски пътници. Все пак за никого не оставаха незабелязани влаковете със слепи, инвалидите с ампутирани крайници и умиращите трупове. Тези дълги влакови композиции се разминаваха между блесналите езера Констанца и Нюшател. В бирариите и по витрините бяха разлепени ярки плакати, изобразяващи швейцарци, които бранят своите граници през хиляда деветстотин и четиринадесета година — мъже, млади и стари, вперили свиреп поглед от планините към невидимите французи и германци в низината; целта беше сърцето на швейцареца да почувствува, че и той е имал дял в славата на тези дни. Изтреблението продължаваше, плакатите избледняваха и когато Съединените щати се намесиха във войната, нито една страна не се изненада повече от Швейцария.
В ония дни доктор Дайвър бе вече надникнал в бойния театър, макар и отдалеч: през хиляда деветстотин и четиринадесета година той пристигна в Оксфорд като роудсов стипендиант2 от щата Кънетикът. После се завърна в Америка, изкара една година в „Джон Хопкинс“. През хиляда деветстотин и шестнадесета успя да замине за Виена, уверен, че ако не побърза, великият Фройд може да стане жертва на някоя самолетна бомба. По това време смъртта бе вече стара познайница на Виена, но Дик се снабди с достатъчно въглища и петрол, за да може да си седи в стаята на Даменщифтгасе и да пише монографии, които по-късно унищожи, но после пак написа, и преработени, те дадоха основата на книгата, която той публикува в Цюрих през хиляда деветстотин и двадесета. Повечето от нас имат любим, героичен период в живота си и това беше героичният период на Дик Дайвър. Той не знаеше, че е обаятелен, смяташе, че чувствата, които изпитва и които внушава на другите, са нещо обикновено за нормалните хора. През последната година в Ню Хейвън някой го бе нарекъл „Щастливеца Дик“ и този прякор се запечата в паметта му.
„Дик, щастливецо — шепнеше си той, крачейки из стаята край догарящия огън, — провървя ти, моето момче. Провървя ти повече, отколкото на другите.“
В началото на хиляда деветстотин и седемнадесета, когато въглищата вече трудно се намираха, Дик изгори почти стотина от учебниците, които бе насъбрал, но всеки един от тях той хвърляше в огъня със съзнанието, че главното от съдържанието на книгата остава запечатано в паметта му, че дори след пет години той би могъл да го изложи в резюме, ако си заслужава да бъде резюмирано. Прекарваше дълги минути с такива мисли в главата, понякога, когато беше нужно, наметнат с килима, обладан от особеното спокойствие на учения, което повече от всички други неща се приближава до райското блаженство, но което, както ще разкажем по-нататък, трябваше да приключи.