— Между теб и мен винаги е имало нещо.
Тя мигом нагълта въдицата.
— Така ли, Дик?
— Винаги — знаех, че имаш трудности, знаех колко храбро ги посрещаш. — Но той усети познатото чувство, че вътрешно се залива от смях и че не ще може дълго да се сдържа.
— Винаги съм си мислила, че ти разбираш много неща — каза Мери с ентусиазъм. — Че знаеш за мен повече, отколкото всеки друг. Може би затова тъй се страхувах, когато не се разбирахме много добре.
Той я гледаше мило и приятелски, очите му загатваха, че зад този поглед се крие чувство; погледите им се сляха, примесиха се, разтопиха се един в друг. Но смехът, който го тресеше отвътре, ставаше неудържим — струваше му се, че той достига до ушите на Мери, затова сложи край на играта и двамата се завърнаха в реалния свят на средиземноморското слънце.
— Трябва да тръгвам — каза той. Когато се изправи, леко се олюля; вече не се чувствуваше добре, усещаше кръвообращението си забавено. Вдигна десница и с достоен за папата жест благослови плажа от височината на терасата. Няколко лица изпод сенниците се извърнаха и започнаха да го гледат.
— Отивам при него — каза Никол и се надигна на колене.
— Не — спря я Томи и решително я дръпна надолу. — Остави го.
Тринадесета глава
След като сключи новия си брак, Никол не скъса всички връзки с Дик, пишеха си по някои делови въпроси и за децата. Когато тя казваше — както често имаше навик: „Обичах Дик и никога няма да го забравя“, Томи отвръщаше: „Разбира се, че не — защо трябва да го забравяш?“
Дик откри кабинет в Бъфало, но очевидно не му провървя. Никол не можа да разбере какво му бе попречило; няколко месеца по-късно узна, че той се намира в един градец, наречен Батавия, в щата Ню Йорк, където практикува като интернист; по-късно — че отишъл в Локпорт, пак като интернист. По една случайност научи за живота му в Локпорт повече, отколкото по другите места: че често предприемал излети с велосипед, жените много го харесвали, а на бюрото му винаги имало разхвърляни ръкописи — важна монография на медицинска тема, почти привършена. Хората ценели добрите му обноски, веднъж се изказал блестящо на един конгрес по въпроса за сънотворните и възбудителните средства, обаче се заплел с някаква продавачка в колониален магазин, освен това срещу него било възбудено дело във връзка с лекарската му практика, така че напуснал Локпорт.
След това той не поиска да изпратят децата в Америка и не отговори на Никол, когато тя го запита дали се нуждае от пари. В последното писмо, което получи от него, той й съобщаваше, че практикува в Джинива, в щата Ню Йорк, и тя остана с впечатлението, че той има при себе си жена, която се грижи за домакинството му. Потърси Джинива в атласа, оказа се, че това е затънтен сред езерата градец, известен като приятно място. Може би — приятно й беше да мисли така — с време и неговата звезда щеше да изгрее отново, може би той изчакваше своя час както генерал Грант в Галена; последното известие от него носеше печатното клеймо на Хорнъл, щата Ню Йорк — съвсем малко градче, не много далеч от Джинива; едно беше сигурно — той се намира в някое от градчетата в тази част на страната.
Последният магнат
Първа глава
Макар че никога не съм се появявала на екрана, аз израснах в света на киното. Рудолф Валентино беше сред гостите за петия ми рожден ден — или поне така са ми казвали. Отбелязвам този факт само за да изясня, че още преди да навляза във възрастта на разума, вече имах свои наблюдения за това кое как става в сферата на филмите.
По едно време възнамерявах да напиша мемоарите си — „Дъщерята на продуцента“, но все пак това е нещо, с което човек трудно може да се залови на осемнадесет години. И добре, че не се залових — мемоарите ми щяха да бъдат скучни като някогашната вестникарска колонка на Лоли Парсънс121. За баща ми киното беше бизнес — така както биха могли да бъдат памукът или стоманата — и за мен нямаше нищо необичайно в това. В най-лошия случай приемах Холивуд с примиреността на призрак, комуто е отредено да обитава нечий дом. Знаех какво трябва да си мисли човек за него, но това никак не ме ужасяваше, и толкоз.
Лесно е да го кажеш, трудното е да накараш хората да ти повярват. Когато учех в Бенингтън, някои от учителите ни англичани уж се преструваха на безразлични към Холивуд и неговата продукция, но всъщност ги ненавиждаха. Ненавиждаха ги дълбоко — като нещо, което заплашва самото им съществование. Та дори и преди това, в католическото училище, една симпатична дребничка монахиня ме помоли веднъж да й занеса някакъв сценарий, за да може да обясни на класа „какво представлява киносценарият“ — така както ни бе обяснявала за есето и разказа. Занесох й един сценарий и тя вероятно се бе чудила над него, чудила, но в класа така и не спомена нищо, а после ми го върна с вид на изненадана и обидена, без да направи какъвто и да е коментар. Ето горе-долу какво очаквам, че ще се случи и с този мой разказ.
121