— Какво да чуя? — учуди се Уайли.
— Чу ли го какво име си е измислил. Мистър Смит!
— А защо не?
— Както и да е — отвърна бързо Шуорц. — Просто си помислих, че е смешно. Смит. — Никога не бях чувала по-невесел смях. — Смит!
Мисля, че по своята усамотеност, по своята тържествена безмълвност летищата приличат единствено на някогашните пощенски станции за дилижансите. Червените тухлени сгради на старите гари се строели в самите градове и хората слизали на тях само ако живеели там, докато летищата те навеждат на мисли за отминали времена — както оазисите или спирките по големите търговски пътища. Самолетните пътници, които се разхождат по един, по двама из среднощните летища, са интересно зрелище и неизменно привличат, до среднощ малки тълпи от хора. Младежите оглеждат самолетите, докато по-възрастните наблюдават пътниците внимателно и някак невярващо. Ние, пасажерите от големите трансконтинентални самолети, бяхме богаташите от крайбрежията, напуснали за момент своя облак и кацнали насред Америка. При нас, дегизирано като филмова звезда, би могло да бъде чудното приключение. Но в повечето случаи го нямаше. И на мен винаги така горещо ми се искаше да изглеждаме по-интересни, отколкото бяхме в действителност — по същия начин се чувствувах и на филмовите премиери, когато тълпата почитатели те гледа с презрение и укор, задето не си звезда.
Щом стъпихме на твърда земя, изведнъж станахме приятели с Уайли, който ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза от самолета. Оттук нататък той се лепна неотлъчно за мен, но това не ми беше неприятно. Още в момента, в който влязохме в сградата на летището, стана ясно, че ако съдбата ни е захвърлила тук, то ни е захвърлила двамата заедно. Всичко беше съвсем различно от онзи път, когато скъсах с приятеля си — приятелят ми и едно момиче на име Рийна свиреха на пиано в някаква фермерска къща в Ню Ингланд, близо до Бенингтън, и аз изведнъж осъзнах, че съм излишна там. Гай Ломбардо изпълняваше по радиото „Цилиндър“ и „Буза до буза“ и тя го учеше да свири тези мелодии. Клавишите падаха като есенни листа и разперените й пръсти покриха неговите, за да му покаже един особено труден акорд. Тогава бях първокурсничка.
Мистър Шуорц слезе на летището заедно с нас, но вървеше като насън. През цялото време, докато се опитвахме да получим точна информация от гишето, той не откъсваше очи от вратата, която водеше към пистата, сякаш се боеше, че самолетът ще излети без него. После аз отидох за няколко минути до тоалетната и тогава явно бе станало нещо — какво, не знам, но когато се върнах, те двамата с Уайли стояха плътно един до друг, Уайт му говореше, а Шуорц още повече приличаше на човек, прегазен от огромен камион. Вече не гледаше към вратата за пистата. Дочух забележката на Уайли Уайт:
— Предупредих те да мълчиш. Така ти се пада.
— Аз само казах, че…
Като ме видя, че приближавам, млъкна, а после попита дали има нещо ново. Часът беше два и половина през нощта.
— Има — каза Уайли Уайт. — Според тях можем да тръгнем най-рано след три часа, тъй че някои от по-кекавите ще отидат на хотел. Аз обаче бих искал да ви заведа в Убежището, в дома на Андрю Джаксън123.
— Нищо няма да видим в тъмното — обади се Шуорц.
— Глупости, след два часа ще се зазори.
— Вървете само двамата — предложи Шуорц.
— Добре, а ти вземи автобуса за хотела. Ето го, още чака, и той е вътре. — В гласа на Уайли се долавяше насмешлива нотка. — Може пък и да ти провърви.
— Не, ще дойда с вас — побърза да каже Шуорц.
Навън, в провинциалния мрак, в който изведнъж потънахме, намерихме такси и той като че ли се развесели. Потупа насърчително коляното ми.
— Трябва да дойда с вас — рече, — трябва да ви пазя от него. Някога, когато бях богат, имах дъщеря — красива дъщеря.
Каза го така, сякаш я е продал на кредиторите си като някаква вещ.
— Друга ще имаш — увери го Уайли. — Всичко ще си възвърнеш. Само да се завърти колелото, и ще се озовеш там, където се намира таткото на Сесилия. Нали, Сесилия?
— Къде е това Убежище? — попита след малко Шуорц. — Да не е на края на света? Ще изпуснем самолета!
— Хайде стига де! — сопна му се Уайли. — Трябваше да вземем и стюардесата, та да си имаш компания. Ти май я хареса? И наистина си я биваше.
Пътувахме дълго през осветена от луната равнинна местност — просто едно шосе и тук-там по някое дърво или къщичка, а после изведнъж пътят тръгна покрай лъкатушеща горска ивица. Дори в тъмнината можех да доловя, че дърветата са зелени, че техните багри нямат нищо общо с прашната маслиненозелена окраска на горите в Калифорния. По едно време подминахме негър, който буташе пред себе си три крави, и те замучаха, когато той ги скупчи отстрани до пътя. Кравите си бяха съвсем истински, с топли, лъскави като коприна хълбоци; самият негър, който изникна постепенно от мрака, също беше истински, а когато Уайли му даде четвърт долар, впери в нас големите си кафяви очи. Каза „благодаря, благодаря“, без да мръдне от мястото си, ние потеглихме и кравите измучаха отново в нощта.
123