Естествено самата аз никога не бях имала такова изживяване, но като се замислих за увеселенията, на които бях присъствувала, осъзнах, че подобно нещо може да се случи. Ние в Холивуд не си падаме по пришълците, освен ако не се знае, че те са наострили брадвата си другаде и тя няма да се стовари върху нашите глави — тоест ако вече не са знаменитости. Но дори и тогава е по-добре да си отварят очите на четири.
— Защо не се опита да бъдеш над тези неща? — дълбокомислено отбелязах аз. — Не си виновен ти, ако другите се държат невъзпитано. Виновни са хората, с които те са се срещали преди тебе.
— Такова красиво момиче, и да говори такива мъдри приказки!
Небето на изток бързо се проясняваше и Уайли можеше да ме види добре — стройна, с хубави черти на лицето, изтънчена и с ум, който се бунтуваше както плодът в майчината утроба. Чудя се как ли съм изглеждала през онази утрин, преди пет години. Предполагам, поизмачкана и бледа, но на тази възраст, когато човек храни младежката илюзия, че повечето приключения са за добро, аз имах нужда само да се изкъпя и преоблека, за да изкарам още дълги часове.
В погледа на Уайли прочетох възхищение, което ме ласкаеше, но изведнъж и двамата осъзнахме, че вече не сме сами. Мистър Шуорц се вмести с блуждаещо-виновен вид в красивата сцена.
— Ударих се в една метална дръжка — каза той, потърквайки слепоочието си.
Уайли скочи на крака.
— Тъкмо навреме, мистър Шуорц — извика той. — Започваме обиколката. Домът на Стария Дъб — десетият127 президент на САЩ, героят от Ню Орлийнс, противникът на Нашънъл Банк, изобретателят на системата „Подялба на плячката“128.
Шуорц ме погледна така, сякаш бях жури.
— Това се казва сценарист — заяви той. — Знае всичко и същевременно нищо.
— Как така! — възмути се Уайли.
Едва сега разбрах, че бил сценарист. И макар че, от една страна, харесвам сценаристите, писателите — защото за каквото и да ги попиташ, все ще получиш отговор, — това донякъде го омаловажи в очите ми. Те не са като другите хора. В най-добрия случай сценаристът, представлява цяла група хора, които се мъчат да изглеждат като един човек. Те са като актьорите, които така трогателно се стремят да не се съзерцават в огледалата, но само гледат как да зърнат лика си, отразен в полилеите.
— Кажи, Сесилия, не са ли такива сценаристите? — попита Шуорц. — Не знам с какви думи да ги определя, но са такива.
Уайли го погледна с бавно растящо възмущение.
— Това вече съм го чувал. Слушай, Мани, при всички случаи аз съм по-земен човек от теб. Случвало ми се е да седя в стаята си и с часове да слушам откачените брътвежи на някой мистик, когото навсякъде другаде, освен в Калифорния, биха изпратили в лудницата — пък после той бил земният, а аз фантазьорът, та ще бъда ли така любезен от всичко това да скалъпя една смислена история.
Лицето на мистър Шуорц отново придоби отсъствуващ израз. Той погледна косо нагоре, към върховете на високите борове. После вдигна ръка и най-невъзмутимо загриза кожичките около нокътя на показалеца си. Над комина на къщата се изви някаква птица и погледът му проследи нейния полет. Тя кацна на гърнето на комина, подобно на гарван, и мистър Шуорц каза, без да отделя очи от нея:
— Няма да ни пуснат да влезем, а за вас двамата вече е време да се връщате в самолета.
Все още не се беше развиделило напълно. Убежището приличаше на красива голяма бяла кутия, малко самотна и сякаш наскоро изоставена от обитателите си, макар и оттогава да са минали сто години. Тръгнахме обратно към колата. Едва след като влязохме в нея и мистър Шуорц, за наша изненада, затръшна вратата отвън, осъзнахме, че той не възнамерява да продължи с нас.
— Няма да дойда в Калифорния — реших го, щом се събудих. Ще остана тук, а шофьорът после може да дойде да ме вземе.
— На Изток ли се връщаш? — изненада се Уайли. — Само защото…
128