— Така реших — каза Шуорц, леко усмихнат. — Някога бях решителен човек, колкото и да те учудва това. — Порови из джоба си, докато шофьорът запалваше колата. — Би ли дал тази бележка на мистър Смит?
— След колко да дойда? След два часа? — попита шофьорът.
— Да… разбира се. Ще ми бъде интересно да се поразходя из околностите.
Докато пътувахме към летището, не престанах да мисля за него — опитвах се да вместя образа му в този ранен час и в този пейзаж. Дълъг път е изминал, за да стигне от някое гето до това скромно светилище. Мани Шуорц и Андрю Джаксън — трудно могат да се свържат тези две имена в едно изречение. Съмнявам се дали, скитайки наоколо, е знаел кой е бил Андрю Джаксън, но вероятно си е мислел, че щом хората са запазили къщата му, трябва да е бил човек с широка и състрадателна душа, способен да те разбере. Всеки от нас, в двата края на живота си, има нужда от нещо, до което да се прислони — майчина гръд и светилище. Нещо, до което да легне, когато никой повече не го иска, за да си тегли куршума.
Разбира се, през следващите двадесет часа ние не знаехме това. Когато пристигнахме на летището, казахме на чиновника, който проверяваше бордовите карти, че мистър Шуорц няма да пътува по-нататък, и повече не си и помислихме за него. Бурята беше отминала, затихвайки в планините на Източен Тенеси, и след по-малко от час трябваше да отлетим. Пътници със сънени очи запристигаха откъм хотела, а аз дремнах няколко минути на един от уредите за изтезание, наричани кресла. Полека-лека, насред това наше окаяно състояние, се възроди идеята за продължаване на опасното пътешествие: новата стюардеса, висока хубавица, ослепително тъмнокоса, копие на предишната, само дето роклята й беше от тънка ленена материя на райета, вместо във френската комбинация от червено и синьо, мина енергично покрай нас с куфарчето си. Докато чакахме, Уайли седна до мен.
— Даде ли бележката на мистър Смит? — попитах сънено аз.
— Да.
— А кой е мистър Смит? Май че той провали пътуването на мистър Шуорц.
— Шуорц си беше виновен.
— Не ги обичам много тия, дето мачкат безмилостно всичко по пътя си, като танкове. Баща ми се мъчи да бъде такъв танк вкъщи, ама аз му казвам да си пази силите за студията.
Запитах се дали съм справедлива: в ранните утринни часове думите имат по-различен смисъл.
— И въпреки това ми издиктува да отида в Бенингтън, само че за това съм му благодарна.
— Чудна катастрофа ще се получи, ако танкът Брейди се сблъска с танка Смит — каза Уайли.
— Мистър Смит и татко съперници ли са?
— Не съвсем. Бих казал не. Но ако бяха съперници, знам на чия страна щях да застана.
— На татковата ли?
— Боя се, че не.
Прекалено рано сутринта беше, за да проявявам семеен патриотизъм. Пилотът седеше зад гишето на дежурния и клатеше глава. Двамата наблюдаваха един бъдещ пътник, който беше пъхнал две монети в грамофона автомат и сега лежеше в алкохолен унес върху една пейка, борейки се със съня. Първата избрана от него мелодия — „Изгубен“, прогърмя в залата, последвана подир кратък интервал от не по-малко безапелационната и категорична „Изчезнал“. Пилотът тръсна решително глава и тръгна към пътника.
— Страхувам се, че тоя път няма да можем да те вземем, друже.
— Кво?
Пияният успя да седне, изглеждаше ужасно и въпреки това в него имаше нещо определено привлекателно. Стана ми мъчно за човека въпреки безумно зле избраната му музика.
— Върни се в хотела и се наспи. Довечера ще има друг самолет.
— Искам само да ллитна във въздуха…
— Тоя път няма да може, друже.
В своето разочарование пияният се свлече от пейката, а високоговорителят, надвиквайки грамофона, призова нас, благопристойните люде, към изхода. В междинната пътека на самолета се сблъсках с Мънро Стар, просто се хвърлих в обятията му, или поне така ми се искаше. Всяко момиче би хлътнало по такъв мъж, дори и без насърчение от негова страна. Аз определено не получавах насърчение, но му бях симпатична и той седна срещу мен, докато излети самолетът.
— Трябва да си поискаме обратно парите — каза Стар.
Тъмните му очи ме пронизваха цялата и аз се запитах как ли биха изглеждали, ако той се влюбеше. Бяха добри, но някак отчуждени и макар че обикновено спореха кротко със събеседника, излъчваха превъзходство. Виновни ли бяха, че виждат толкова много. Стар умело влизаше в ролята на „наше момче“ и после умело излизаше от нея — но, общо взето, бих казала, че беше „ничие момче“. Само че знаеше как да замълчи, как да се оттегли на заден план, как да слуша. От мястото, където стоеше (макар да не беше висок, то бе сякаш някъде из висините), наблюдаваше многообразното ежедневие на своя свят като някакъв горд млад пастир, за когото няма нощ и ден. Беше роден да бодърствува, без способността или желанието да си почива.