Седяхме и мълчахме, но от това не се чувствувахме неудобно. Познавах го отпреди дванадесетина години, когато той стана съдружник на татко — тогава аз бях на седем, а Стар на двадесет и две. Уайли седеше от другата страна на пътеката и аз се чудех дали да ги запозная, но Стар през цялото време така разсеяно въртеше пръстена си, че ме караше да се чувствувам млада и невидима, ала това не ме притесняваше. В негово присъствие беше винаги така — не смеех нито да не го гледам, нито да го гледам, освен ако нямах да му кажа нещо важно, и знаех, че въздействува по същия начин и върху много други хора.
— Ще ти подаря пръстена си, Сесилия.
— Извинявай, не се усетих, че…
— Имам още пет-шест такива.
И ми го подаде — пръстен от самородно злато, върху който бе инкрустирана със замах буквата С. Като го гледах, си мислех колко необичайно контрастира неговата масивност с пръстите на Стар, изящни и тънки като тялото му и като изящното му лице с извитите вежди и тъмната къдрава коса. Понякога у него имаше нещо безплътно, възвишено, но всъщност той умееше да се бие — един негов стар познат, от времето, когато Стар бил член на момчешка шайка в Бронкс, ми разказа, че той въпреки крехкия си вид винаги стоял начело на шайката, като от време на време процеждал през зъби по някоя заповед към другарите си отзад.
Стар сви пръстите ми около пръстена, изправи се и се обърна към Уайли.
— Ела при мен — каза той. — До скоро, Сесилия.
Преди да се отдалечат дотолкова, че да не мога да ги чувам, долових въпроса на Уайли:
— Прочете ли бележката на Шуорц?
А Стар:
— Още не.
Трябва да съм много тъпа, защото едва тогава осъзнах, че Стар е мистър Смит.
По-късно Уайли ми каза какво пишело в бележката. Надрасканите под светлината от фаровете на таксито думи били почти нечетливи.
Драги Мънро,
Ти си най-свестният от всички, винаги съм се възхищавал на твоя ум и затова, щом и ти си срещу мен, значи всичко е загубено! Явно за нищо не ме бива, няма защо да пътувам по-нататък. Искам обаче да те предупредя още веднъж: внимавай! Знам защо ти го казвам.
Стар я прочете два пъти и потърка с ръка необръснатата си тази сутрин брадичка.
— Ама че невротик — каза той. — Нищо не можем да направим, абсолютно нищо. Съжалявам, дето бях рязък с него, но не обичам да ми казват, че правят нещо за мое добро.
— А може да е било така — обади се Уайли.
— Не по този начин.
— Пък аз бих се хванал на въдицата — рече Уайли. — Суетен съм като жена. Щом някой ми покаже съчувствие, търся още. Обичам да получавам съвети.
Стар тръсна възмутено глава. Уайли продължи да го дразни — той беше от хората, на които това бе позволено.
— Ти също обичаш да те ласкаят. Обичаш да те изкарват Наполеон.
— От такова нещо ми се повръща — възрази Стар, — но все пак то е по-добро, отколкото да се опитват да ти помогнат.
— Щом не обичаш съветите, защо ми плащаш?
— Въпрос на търговия. Аз съм търговец. Искам да купувам мислите ти.
— Не си никакъв търговец — отсече Уайли. — Като работех в рекламата, се запознах с много търговци и съм съгласен с Чарлс Франсис Адамс.129
— И какво казва той?
— Той ги е познавал всичките — Гулд, Вандербилт, Карнеги, Астор — и е казал, че не би желал да се срещне с нито един от тях в отвъдния свят. А тия хора и до ден-днешен са си същите, затова ти казвам, че не си търговец.
— Адамс вероятно е бил един вечен недоволник — рече Стар. — Сам е искал да бъде най-главният, но е нямал нито нужния здрав разум, нито нужния характер.
— Да, но е имал ум в главата си — възрази Уайли.
— Умът не е достатъчен. Вие, сценаристите и актьорите, само дрънкате наляво и надясно и забърквате разни каши, които после друг трябва да оправя. — Той сви рамене. — Прекалено лично приемате нещата. Този мразите, онзи боготворите… все си мислите, че най-важното това са хората, особено вие самите. Просто си търсите белята. Аз обичам хората, обичам и те да ме обичат, но сърцето ми си седи там, където го е поставил дядо господ — вътре в мен.
129