Взе да ми омръзва.
— Е, и кое му е смешното?
— Ами накрая един от пилотите попита мистър Стар дали си харесва работата и мистър Стар каза: „Естествено. Естествено, че я харесвам. Приятно е да чувствуваш, че от всички единствено на тебе не ти е изпила чавка ума.“
Стюардесата се преви от смях — а на мен ми се дощя да се изплюя отгоре й.
— Представяте ли си? Изпила им била чавка ума! — Изведнъж смехът й секна и тя се изправи със сериозно изражение на лицето. — Е, а сега трябва да си довърша работата.
— Довиждане.
И тъй, значи Стар бе позволил на пилотите да се изкачат до неговия трон и да се почувствуват поне за момент като владетели. Години по-късно пътувах с един от същите тези пилоти и той си припомни нещо, което бил казал Стар.
— Представи си, че си железопътен инженер — рекъл и погледнал надолу към планините. — И че трябва да прокараш път за влака през тези планини. От топографските изследвания установяваш, че има три, четири или половин дузина пролома и че не може да се каже кой от тях е най-подходящ за целта. Трябва сам да решиш кой да избереш, но въз основа на какво? Единствено след като прокараш пътя, можеш да разбереш дали изборът ти е бил правилен. И затова вземаш и го прокарваш.
Пилотът помислил, че нещо не е дочул.
— Тоест как така?
— Избираш някой от пътищата ей тъй, без видима причина, да речем, защото скалите на тази планина са с розов оттенък или защото синият цвят на онова хелиографско копие е по-хубав. Нали разбираш?
Пилотът решил, че това е един много ценен съвет. Но се съмнявал, че някога ще му се отдаде възможността да го приложи.
— Всъщност на мен ми се искаше само едно — продължи унило. — Да разбера как бе успял той да стане мистър Стар.
Едва ли Стар би могъл да му отговори на този въпрос — зародишът не притежава памет. Затова пък аз бих могла да обясня някои неща. Още като младеж той е литнал нависоко, много нависоко със силните си криле и оттам е огледал всички царства на земята. Видял ги е с очи, които могат да се взрат право в слънцето. Пляскайки с криле здраво и накрая дори неистово, пляскайки, без да спира, той е останал там горе по-дълго от повечето други хора и след като е запомнил всичко, постепенно се е приземил.
Изгасиха двигателите и нашите пет сетива започнаха да се нагаждат за кацането. Пред нас и вляво блещукаха светлините на военноморската база Лонг Бийч, а вдясно се виждаше Санта Моника във вид на мигащо размазано петно. Над Тихия океан грееше калифорнийската луна — огромна и оранжева. Каквито и чувства да будеха у мен всичките тези неща — а те в края на краищата представляваха моето родно място, — знаех, че за Стар значат много повече. Тях съм видяла най-напред, щом съм отворила очи на този свят, така както за първи път зърнах овце в студията на стария Лемъл. Докато Стар именно тук се е приземил след своя необикновен полет, когато е видял накъде и как вървим и кое от това, което правим, има смисъл. Някой може да каже, че ветровете са го довяли насам, но аз не мисля така. Според мен той по-скоро е видял — като в кадър, заснет в общ план — един нов начин за изразяване на нашите дръзки надежди, ловки шмекерии и нелогични скърби и е дошъл тук по свой избор, за да остане при нас завинаги. Подобно на самолета, който сега, в топлия мрак, се спускаше към летище Глендейл.
Втора глава
Беше девет часът през една юлска вечер и в дръгстора срещу студията все още имаше няколко статисти — докато паркирах, ги видях приведени над масата за билярд. „Някогашният“ Джони Суонсън стоеше при единия й ъгъл, облечен в полукаубойски дрехи, и гледаше мрачно покрай луната. Едно време в киното е бил знаменит колкото Том Микс и Бил Харт — сега беше тъжно да говориш с него, затова прекосих бързо улицата и се пъхнах през главния вход.
В една студия никога не цари пълна тишина. Дори нощем в лабораториите и в дублажа кипи работа, а в столовата току се отбиват хора от техническия персонал. Звуците обаче са по-различни — приглушен шепот на автомобилни гуми, спокойно бръмчене на ненатоварен мотор, самотен зов на сопрано, записван от нощен микрофон. Заобикаляйки един ъгъл, попаднах на човек с гумени ботуши, който миеше някаква кола под сноп от чудна бяла светлина — истински фонтан сред мъртвите индустриални сенки. Поспрях за момент, като видях, че пред административното здание помагат на мистър Маркъс да се покатери в колата си — той говори толкова бавно, ако ще да каже дори само „лека нощ“, — и докато чаках, долових, че сопраното пееше „Ела, ела, обичам само теб“, непрекъснато повтаряйки единствено това; спомням си го, защото тя продължи да пее тази фраза и по време на земетресението. Но от него ни деляха още пет минути.