Кабинетът на татко беше в старото здание с дългите балкони и железните парапети, които създаваха впечатление за едно безконечно, яко опънато въже. Татко се намираше на втория етаж; от едната му страна беше Стар, а от другата — мистър Маркъс. Тази вечер целият етаж светеше. Стомахът леко ме присви при мисълта за близостта на Стар, но вече умеех да се владея — бях го виждала само веднъж за месеца, прекаран у дома.
Татковият кабинет беше доста странно място, но аз ще го опиша накратко. Откак се помнех, в приемната седяха три секретарки с каменни лица, като три вещици — Бърди Питърс, Мод не знам си коя и Розмари Шмийл. Не знам дали това бе истинското й име, но Розмари беше, така да се каже, доайен на триото — под нейното бюро се намираше копчето, което отваряше дверите на татковата тронна зала. И трите секретарки бяха пламенни привърженички на капитализма, а Бърди бе измислила следното правило: ако машинописките бъдат видени да обядват заедно повече от един път в седмицата, ще трябва да отговарят за това. По онова време в студиите имаха страх от тълпите.
Влязох в кабинета. Днес всички холивудски босове разполагат с огромни кабинети, но този на баща ми беше първият. Той беше и първият с еднопосочна видимост на прозорците. Бях чувала да разправят, че на пода имало подвижен капак, през който неприятните посетители пропадали надолу в някаква тайна тъмница, но това сигурно са били измислици. На умишлено видно място на стената висеше голям портрет на Уил Роджърс130, струва ми се, за да подскаже родството на татко с холивудския свети Франциск; имаше също снимка с автограф на Мина Дейвис, покойната съпруга на Стар, фотоси на други филмови знаменитости и пастели, изобразяващи мама и мен. Тази вечер прозорците бяха отворени и в рамката на единия безпомощно се беше вклинила огромната, розовозлатиста луна, около която имаше светъл кръг. Татко, Жак Лаборуиц и Розмари Шмийл седяха около голямо елипсовидно писалище в единия край на стаята.
Как изглеждаше татко? Мога да го опиша само такъв, какъвто го видях веднъж в Ню Йорк, когато го срещнах, без да очаквам. Забелязах някакъв едър мъж на средна възраст, който, изглежда, се притесняваше от вида си, и на мен никак не ми се искаше да го задминавам — и изведнъж осъзнах, че това е татко. Впоследствие бях поразена от това свое впечатление. Татко можеше да бъде много очарователен — имаше силна челюст и ирландска усмивка.
Колкото до Жак Лаборуиц обаче, ще ви спестя описанието. Ще кажа само, че беше организатор, което е нещо като надзирател, и повече няма нужда. Откъде ги намираше Стар тия умствени трупове, а може би просто позволяваше да му ги натрапват; и най-важното, каква полза имаше от тях, това винаги ме е изумявало, както изумяваше всеки новопристигнал от Източното крайбрежие при сблъсъка му с тях. Без съмнение Жак Лаборуиц си имаше качества, но същото важи и за свръхмикроскопичните протозои, както и за кучето, което си търси кучка или кокал. Жак Ла… О, господи!
По израженията на лицата им разбрах, че говорят за Стар. Стар е поръчал или е забранил нещо, или е предизвикал татко, или е отхвърлил някой от филмите на Лаборуиц, или нещо също толкова катастрофално и ето ги сега тук, събрани в знак на протест, обединени от възмущението и безпомощността си. Розмари Шмийл седеше с бележник в ръка, сякаш готова да протоколира тяхното униние.
— Жив или мъртъв ще те откарам вкъщи — казах на татко. — Подаръците за рождения ти ден ще изгният в опаковките си!
— Рожден ден ли! — извика Жак с извинителен тон. — На колко ставаш? Не знаех.
— Четиридесет и три — отчетливо произнесе татко.
Беше по-възрастен — с четири години — и Жак го знаеше; видях, че си записа датата в тефтера, та друг път да не пропусне. Тук имат обичай да разнасят тефтерите си отворени. Човек може да прочете какво отбелязват в тях, без да се мъчи да следи думите буква по буква, и Розмари Шмийл, следвайки примера на Лаборуиц, беше принудена също да впише нещо в бележника си. Точно в този момент земята под нас се разтресе.
Трусът беше по-слаб, отколкото в Лонг Бийч, където горните етажи на магазините се срутили върху улиците, а малките хотели били отнесени от морските вълни, но в продължение на една цяла минута нашите вътрешности се преобръщаха в такт със земните недра, като в някакъв кошмарен опит да бъдем вързани отново с пъпна връв и запратени обратно в утробата на сътворението.
130