Портретът на мама падна от стената и разкри малък сейф. Двете с Розмари се вкопчихме отчаяно една в друга и затанцувахме из стаята под съпровода на собствените си писъци. Жак припадна или поне изчезна от полезрението ни, а татко се държеше за бюрото си и викаше: „Добре ли сте?“ През прозореца долетя гласът на певицата, която стигна до кулминацията „обичам само теб“, за момент задържа последния тон и, честна дума, започна пак отначало. А може би й пускаха записа, за да го изслуша.
Стаята престана да се клати, само леко потреперваше. Упътихме се към вратата, включително и Жак, който изведнъж се беше появил, и се потътрихме замаяно през приемната към балкона с железните перила. Постояхме така за миг, в очакване на втори трус, след което като по даден знак влязохме в приемната на Стар и оттам — в неговия кабинет.
Кабинетът беше голям, но не колкото татковият. Стар седеше на ръба на кушетката си и търкаше очи. Когато се затресла земята, спял и сега все още не беше сигурен дали не е сънувал. След като го убедихме, че е истина, на него всичко това му се видя доста смешно, но тъкмо в този момент зазвъняха телефоните. Наблюдавах го колкото може по-незабелязано. Отначало лицето му беше сиво от умора, но когато започнаха да му изреждат произшествията, погледът му се съживи.
— Спукали са се няколко водопроводни тръби — съобщи той на татко. — Водата шурти към снимачното градче.
— Грей снима във „френското село“ — каза татко.
— Около „гарата“ също е наводнено, както и в „джунглата“, и в „градския център“. Ама че работа. Изглежда, че няма пострадали хора. — На минаване покрай мен ми стисна тържествено ръката. — Къде се губиш, Сесилия?
— Там ли отиваш, Мънро? — попита татко.
— След като получа всички новини; една от електрическите линии е прекъсната — изпратих да повикат Робинсън.
Той ме накара да седна до него на кушетката и да му разкажа отново за земетресението.
— Изглеждаш изморен — казах мило, с майчинска загриженост.
— Да — съгласи се Стар. — Тъй като нямам къде да ходя вечер, просто работя.
— Тогава ще взема да ти организирам някое и друго вечерно развлечение.
— По-рано играех покер с едни типове — продължи той замислено, — преди да се оженя. Но те всички измряха от алкохолизъм.
Влезе мис Дулън, неговата секретарка, и донесе още лоши новини.
— Роби ще се погрижи за всичко, щом дойде — увери Стар татко. После се обърна към мен: — Голяма работа е тоя Робинсън. По-рано е бил авариен монтьор, в Минесота, оправял е телефонните жици, повредени от снежните бури — нищо не му се опира. След минутка ще бъде тук. Ще ти хареса.
Каза го така, сякаш цял живот е мислил само за това как да ни запознае, и сега тъкмо с тази цел е уредил земетресението.
— Да, Роби ще ти хареса — повтори той. — Кога се връщаш в колежа?
— Та аз едва съм дошла.
— Цялото лято ли ще останеш тук?
— Извинявай — обидих се аз, — ще се върна при първа възможност.
Чувствувах се като в мъгла. Минавало ми беше през ум, че той може да има някакви намерения спрямо мен, но в такъв случай всичко беше все още в непоносимо ранен стадий — аз просто бях „добър реквизит“. А и в този момент перспективата не ми се виждаше толкова привлекателна — все едно да се омъжиш за лекар. Той рядко си тръгваше от студията преди единадесет.
— Колко й остава, докато завърши колежа? — попита той баща ми. — Всъщност това исках да попитам.
За малко да извикам ентусиазирано, че въобще няма за какво да се връщам, че вече съм напълно образована, но в този миг пристигна така забележителният Робинсън. Той беше червенокос кривокрак младеж, винаги готов за действие.
— Това е Роби, Сесилия — представи го Стар. — Хайде, Роби.
Така се запознах с Роби. Не мислех, че запознанството ни е съдбоносно, но то се оказа точно такова. Защото именно Роби ми разказа по-късно как през тази нощ Стар намерил своята любов.
Осветено от луната, тридесетакровото снимачно градче беше като някаква страна от приказките — не защото отделните площадки действително приличаха на африканска джунгла, на френски замък, на пристанище със закотвени шхуни или на нощния Бродуей, а защото напомняха за изпокъсани детски книжки с картинки, за фрагменти от приказки, танцуващи около запален насред полето огън. Никога не съм живяла в къща с таван, но си мисля, че снимачната площадка е нещо именно такова, а нощем, разбира се, по един вълшебен, изопачен начин всичко става като истинско.