Когато Стар и Роби пристигнаха там, прожекторите вече бяха осветили застрашените от наводнението места.
— Ще изпомпаме водата и ще я отведем към блатото на „Тридесет и шеста улица“ — заяви Роби след секунда. — Вярно, че то е градска собственост, но пък това тук е природно бедствие! Я! Гледайте там!
Яхнали огромната глава на бог Шива, две жени плаваха по течението на импровизираната река. Идолът се бе откъснал от един бирмански декор и сега лъкатушеше тържествено, като от време на време запираше в плитчините и се разклащаше като паток наред с другите предмети, носени от водата. Двете бежанки бяха намерили убежище сред къдриците над гладкото му чело и на пръв поглед приличаха на туристки, тръгнали по някакъв много странен начин да обикалят местата на наводнението.
— Мънро, виж там! — извика Роби. — Погледни ги тия жени!
Двамата прецапаха през новообразувалите се локви и се насочиха към брега на потока. Сега виждаха жените по-ясно — те изглеждаха уплашени, но очевидно перспективата за спасение ги бе поободрила.
— Ако идущата седмица главата нямаше да трябва на Де Мил, можеше да ги оставим да отплуват към канала — каза галантният Роби.
Всъщност той и на мравката правеше път и само след миг нагази до хълбоците във водата, като се опитваше да измъкне главата с един прът, но само успяваше да я завърти. Пристигна помощ и сред събралата се наоколо тълпа се понесе мълва, че едната от жените е много хубава и че те двете са някакви важни персони. Но в момента не бяха нищо повече от кой знае как попаднали тук пришълки и Роби, възмутен до дън душа, почака само да хванат и изкарат на брега главата, за да им се накара.
— Отнесете главата обратно на мястото й! — извика им той. — Какво си мислите, това да не е някакъв сувенир!
Едната от жените се плъзна леко по бузата на идола, Роби я пое и й помогна да стъпи на твърда земя; другата се поколеба, после стори същото. Роби се обърна към Стар за присъдата.
— Какво да ги правим, шефе?
Стар не отговори. На не повече от метър и половина пред него се усмихваше лицето на покойната му съпруга, дори изражението беше същото. През метър и половина лунна светлина го гледаха познатите очи, една къдрица потрепваше върху познатото чело; усмивката не изчезна, само леко се видоизмени, отново привично; устните се разтвориха — същите. Обзе го ужасен страх, искаше му се да изкрещи. Смълчаната задушна зала, приглушеното шествие след катафалката, гробът, скрит под купищата цветя — всичко това сякаш бе останало в миналото, тя се бе върнала от мрака и сега стоеше тук пред него — топла и лъчезарна. Водата шуртеше покрай него, огромните прожектори шареха по повърхността й — и изведнъж той чу един глас, който не беше гласът на Мина.
— Много съжаляваме. Поведохме се по един камион и влязохме през някаква врата.
Беше се насъбрала малка тълпа — осветители, работници от ателиетата, шофьори на камиони — и Роби се разджафка насреща им като овчарско куче.
— … насочете големите помпи към водоемите в четвърти павилион… завържете едно въже около главата… издърпайте я върху няколко дъски… за бога, най-напред изпомпайте водата от джунглата… оная голямата тръба, извитата, положете я на земята… внимателно, всичко е от пластмаса…
Стар стоеше и гледаше след двете жени, които си проправяха път към изхода, водени от един полицай. После се опита да пристъпи, за да провери дали е преминала слабостта в коленете му. Някакъв влекач се затресе с рев по калта, покрай него се заточиха хора всеки втори човек го поглеждаше, усмихваше му се, говореше: „Здравей, Мънро… Здравейте, мистър Стар… мокра нощ, мистър Стар… Мънро… Мънро… Стар… Стар… Стар.“
Той отвръщаше по нещо или махаше в отговор на хората, които продължиха да се нижат в мрака — предполагам, че е приличал на Императора, приветствуван от Старата му гвардия. Всеки свят си има своите герои и тук, в света на киното, Стар бе герой. Повечето от тези хора работеха в Холивуд от дълго време — бяха свидетели на началото, на големите вълнения с идването на звука, на трите години на Кризата — и той се бе погрижил никой от тях да не пострада. Лоялността към босовете вече бе разколебана, хората се поддаваха лесно на увлечения, но той си оставаше техният човек, последният от династията. И сега, като го поздравяваха пътьом, те сякаш изразяваха почитта си към него.