— Искам да говоря с полицая, който снощи изведе две жени от снимачното градче. Мисля, че се казваше Малоун.
— Добре, мистър Стар. А сега Джо Уаймън ви търси по телефона — за панталоните.
— Здравей, Джо — каза Стар. — Слушай, след закритата прожекция двама души се оплакали, че през половината филм ципът на Морган е бил разтворен… Разбира се, те преувеличават, но дори и да е по протежение само на петдесетина метра… не, не можем да открием хората, но аз искам да въртиш филма, докато намериш точно мястото. Събери повече зрители в прожекционната зала — все някой ще го забележи.
— Търси ви и датският принц — каза Катрин Дулън. — Много е красив. — След което, кой знае защо, счете за необходимо да добави: — За такъв висок мъж.
— Благодаря — отговори Стар. — Благодаря ви, Катрин. Много съм ви признателен, че ме оценявате като най-красивия дребен мъж в студията. Изпратете принца в снимачното градче и му кажете, че ще обядваме в един.
— И мистър Джордж Боксли — изглежда много ядосан, доколкото може да бъде ядосан един англичанин.
— Ще го приема след десет минути.
Когато тя тръгна да си излиза, той попита:
— Роби обади ли се?
— Не.
— Позвънете в звуковия монтаж и ако там го знаят къде е, телефонирайте му и го попитайте следното. Попитайте го следното: чул ли е снощи името на жената? На която и да е от двете жени. Или нещо, по което бихме могли да ги открием.
— Друго да го питам ли?
— Не, но му кажете, че е много важно — сега, докато все още си спомня нещо. Какви бяха те? Тоест що за жени — и това го попитайте. Тоест дали бяха…
Тя чакаше и записваше думите му в бележника си, без да вдига поглед към него.
— … дали бяха… със съмнителна репутация? Или бяха професионални актриси? Не, задраскайте това. Попитайте го само дали знае как могат да бъдат открити.
Полицаят Малоун не знаеше нищо. Две жени, които, много естествено, бързо-бързо избутал навън. Едната се обидила. Коя от двете? Едната. Били с кола — шевролет; мислел си да запише номера. Коя се обидила? По-хубавата ли? Едната.
Коя от двете! Малоун просто не беше забелязал нищо. Дори тук, в студията, Мина вече беше забравена. Само за три години. И така, от полицая толкоз.
Стар се усмихна на мистър Джордж Боксли. Усмихна се с онази своя ласкава бащинска усмивка, която си беше изработил още като младеж, когато успя да се напъха във висшите сфери, но тогава тя имаше точно обратния смисъл. Първоначално тази усмивка изразяваше уважение към по-възрастните, после, когато неговите собствени решения бързо започнаха да изместват техните, тя трябваше да им попречи да почувствуват това и накрая прие окончателния си вид: усмивка на любезност — понякога малко насилена и уморена, но неизменна за всеки, който в продължение на цял час не го бе разгневил. Или когото той не желаеше да обиди — агресивно и открито.
Мистър Боксли не му се усмихна в отговор. Той влезе в кабинета с вида на човек, когото влачат, макар че съвсем очевидно никой дори не го държеше. Застана пред един стол и отново като че двама невидими съпровождачи го сграбчиха за ръцете и го накараха насила да седне. Изглеждаше мрачен. Дори когато запали предложената от Стар цигара, сякаш някакви външни сили, на които той не благоволяваше да се съпротивлява, поднесоха клечката към нея.
Стар го погледна вежливо.
— Нещо не е наред ли, мистър Боксли?
Сценаристът вдигна очи към него, без да наруши буреносното си мълчание.
— Четох писмото ви — продължи Стар вече не с тона на приветлив млад директор на училище. Говореше като на равен, почтително, но твърдо.
— Сценарият не се получава такъв, какъвто го искам — избухна Боксли. — Всички вие сте много любезни с мен, но аз имам чувството, че съм обект на някакъв заговор. Ония двамата, дето ми ги дадохте за помощници, уж ме слушат, а после провалят всичките идеи — речникът им, изглежда, не съдържа повече от стотина думи.
— Защо не пишете сам? — попита Стар.
— Опитах. Изпратих ви една част.
— Но това беше само разговор, въпроси и отговори — каза внимателно Стар. — Интересен разговор, обаче нищо повече.
Двамата призрачни съпровождачи трябваше да направят всичко каквото могат, за да задържат Боксли в дълбокия стол. Той напъна все сили да се изправи; от устата му излезе нещо като еднократно, тихичко излайване, което имаше известна връзка със смеха, но не и с веселието, и каза: