— Ама вие тук май въобще не знаете как да четете. Докато разговарят, мъжете се дуелират. Накрая единият пада в кладенец и трябва да го измъкнат с ведро.
Той отново излая и се отпусна в стола си.
— Мистър Боксли, това бихте ли го написали в някоя от вашите книги?
— Какво? Разбира се, че не.
— Ще ви се стори прекалено евтино, нали?
— Нормите на киното са различни — заувърта Боксли.
— Вие ходите ли въобще на кино?
— Не, почти не ходя.
— Защото героите все се бият и падат в кладенци ли?
— Да, и защото лицата им са все напрегнати, а диалогът — невероятно неестествен.
— Оставете сега диалога — каза Стар. — Да предположим, че вашият диалог е по-изящен от този, който могат да напишат двамата ви помощници — нали затова ви поканихме тук. Но нека си представим нещо друго, което не е нито лош диалог, нито скачане в кладенци. Във вашия кабинет има ли печка, която се пали с кибрит?
— Мисля, че има — отговори Боксли напрегнато, — но аз не я използувам.
— Да предположим, че сте в кабинета си. Цял ден сте се дуелирали с някого или сте писали и вече сте прекалено изморен, за да продължите да се дуелирате или да пишете. Седите с вперен нанякъде празен поглед — всекиму се е случвало. В стаята влиза хубавичка стенографка, която сте виждали и преди, и вие я наблюдавате — апатично. Тя не ви вижда, макар че сте съвсем близо до нея. Сваля си ръкавиците, отваря си чантата и изсипва съдържанието й върху масата…
Стар се изправи и хвърли връзката си с ключовете на масата.
— В чантата има две монети от по десет цента и една от пет, както и една кибритена кутия. Тя оставя петцентовата монета на масата, десетцентовите прибира в чантата и отива с черните си ръкавици към печката, отваря я и ги пъха вътре. В кибритената кутия има само една клечка и тя понечва да я запали, като коленичи пред печката. Вие забелязвате, че през прозореца духа силен вятър — но точно в този момент иззвънява телефонът. Момичето вдига слушалката, казва „ало“, слуша, после изговаря бавно: „Никога през живота си не съм имала черни ръкавици.“ Оставя слушалката, отново коленичи пред печката и тъкмо когато драсва клечката, вие съвсем случайно поглеждате встрани и виждате, че в кабинета има още един мъж, който наблюдава всяко движение на девойката…
Стар замълча. Взе ключовете и ги пъхна в джоба си.
— Продължавайте — каза Боксли усмихнато. — Какво става по-нататък?
— Не знам — отговори Стар. — Просто нахвърлих няколко сцени.
Боксли почувствува, че са го хванали натясно.
— Най-обикновена мелодрама — отсече той.
— Не е задължително — каза Стар. — Във всеки случай никой не прави резки движения, не води евтин диалог, нито пък има някакъв определен израз на лицето. Това беше само една лоша сюжетна линия и писател като вас би могъл да я подобри. Но на вас ви беше интересно.
— За какво беше петцентовата монета? — отклони разговора Боксли.
— Не знам — отговори Стар. Изведнъж се засмя. — Да, да, толкова струва филмът.
Двамата невидими съпровождачи сякаш поосвободиха Боксли. Той се отпусна, облегна се в стола си и се засмя.
— За какво, по дяволите, ми плащате? — попита. — Не го разбирам аз това проклето кино.
— Ще го разберете, иначе нямаше да попитате за монетата.
Когато двамата излязоха от кабинета, в приемната чакаше тъмнокос мъж с големи кръгли очи.
— Мистър Боксли, да ви представя мистър Майк ван Дайк — каза Стар. — Какво има, Майк?
— Нищо, само дойдох да видя дали наистина съществуваш.
— Защо не вървиш да работиш? — попита Стар. — Дни наред не съм срещал нищо смешно в заснетия материал.
— Боя се да не си разстроя нервите.
— Трябва да поддържаш форма — каза Стар. — Я ни покажи някои от твоите номера. — Той се обърна към Боксли: — Майк е комик — измисля гегове. Аз съм бил още в пелени, когато той вече е работел тук. Майк, покажи на мистър Боксли двоен мах, хватка, ритник и бягство.
— Тук ли? — попита Майк.
— Тук.
— Няма много място. Аз исках да те попитам за…
— Мястото е достатъчно.
— Добре. — Той се огледа преценяващо. — Някой трябва да ми даде сигнал.