Броука гледаше как Райнмънд се подмазва на Стар. За него беше ясно, че Райнмънд прави кариера. Засега получаваше седемстотин и петдесет долара седмично, за да упражнява ограничената си власт над режисьори, сценаристи и актьори, които вземаха много повече. Беше обут в евтини английски обувки, купени от някой магазин близо до „Бевърли Уилшър“, и Броука се надяваше, че му убиват, но много скоро щеше да си поръчва обувки при Пийл и щеше да захвърли зелената си тиролска шапчица с перо. В сравнение с него Броука имаше години преднина. Във войната се беше отличил, но някак бе изгубил вътрешното си равновесие, откак бе позволил на Айк Франклин да го перне с длан през лицето.
Стаята беше изпълнена с цигарен дим. Седнал зад дима, зад бюрото си, Стар все повече се вдълбочаваше в себе си, макар че продължаваше да бъде любезен и да следи в общи линии онова, което му говореха Райнмънд и мис Дулън. Заседанието беше приключило.
(Стар трябва да приеме датския принц Аге, който иска да научи от самия извор как се правят филми и който е определен в авторовия списък на действуващите лица като „назряващ фашист“.)
— На телефона е мистър Маркъс — обажда се от Ню Йорк — обяви мис Дулън.
— Как така? — учуди се Стар. — Нали снощи се видяхме с него тук?
— Да, но все пак ви търси от Ню Йорк — гласът е на мис Джейкъбс. Обажда се от неговия кабинет.
Стар се засмя.
— Днес трябва да обядваме с него. Никой самолет и най-бързият, няма да може да го докара.
Мис Дулън се върна на телефона. Стар постоя така, за да чуе резултата.
— Всичко е наред — съобщи след малко мис Дулън. — Оказа се грешка. Сутринта мистър Маркъс се обадил в Ню Йорк, за да им съобщи за земетресението и наводнението в снимачното градче, и, изглежда им е казал да попитат и вас. Говорил е с някаква нова секретарка, която не го е разбрала. Вероятно тя е объркала всичко.
— Вероятно — съгласи се Стар мрачно.
Принц Аге не ги разбра какво си говорят, но в желанието си да види само приказната страна на живота тук, реши, че е нещо истински американско. Мистър Маркъс, чието седалище се намираше в най-близко съседство, се обадил в своя нюйоркски кабинет, за да им каже да разпитат Стар за наводнението. Принцът си представи някакви сложни взаимоотношения, без да схване, че цялата тази бъркотия се бе завъртяла в някога блестящия, непоклатим мозък на мистър Маркъс, който вече започваше да издиша.
— Очевидно тази секретарка е съвсем нова — продължи Стар. — Някакви други съобщения?
— Отби се мистър Робинсън — каза мис Дулън, която вече се готвеше за обедната си почивка. — Едната от жените му казала името си, но той го забравил — мисли, че е нещо като Смит, Браун или Джоунс.
— Много ще ни помогне това, няма що.
— Доколкото си спомня, тя му казала, че била дошла съвсем наскоро в Лос Анджелис.
— А аз си спомням, че беше със сребърен колан на дупки във формата на звезди — каза Стар.
— Опитвам се да узная нещо повече за Пийт Заврас. Говорих с жена му.
— Тя какво каза?
— Имали страхотни неприятности, наложило се да продадат къщата, тя била болна.
— Безнадеждно зле ли са очите му?
— Тя, изглежда, не знаеше нищо по този въпрос. Въобще не беше чувала, че има опасност да ослепее.
— Много странно.
На път към столовата продължи да мисли за Заврас, чувствуваше се объркан — така както го бяха объркали проблемите на актьора тази сутрин. Неприятностите, свързани с човешкото здраве, му бяха чужди — той не мислеше дори за своето собствено. На алеята пред столовата отстъпи, за да даде път на един открит електрокар, натъпкан с момичета в ярки костюми от епохата на Регентството, който идваше откъм снимачното градче. Роклите пърхаха на вятъра, младите изрисувани лица го гледаха любопитно и той им се усмихна, когато минаха покрай него.
Единадесет мъже и техният гост, принц Аге, обядваха в закрития салон на служебната столова. Това бяха хората на парите — тук те управляваха; и ако нямаше някой гост, се хранеха сред мълчание, рядко нарушавано от въпроси за съпругите или децата им или от някоя самотна мисъл, изкарана от дълбините на съзнанието им. Осем от тях бяха евреи, петима бяха родени в чужбина, включително един грък и един англичанин, и всички се познаваха от дълго време. Вътре в групата имаше определена класификация — от стария Маркъс до стария Лийнбаум, който някога бе купил най-изгодния блок акции в шоубизнеса и никога не харчеше за филмите си повече от един милион на година.