Отново мълчание — този път озадачено и леко объркано. Стар помоли през рамо келнера да го свърже по телефона с кабинета му.
— Да, но какъв е бюджетът ти? — запита Флайшакър. — Доколкото разбрах, той е милион седемстотин и петдесет хиляди. И очакваш само да покриеш разноските, без печалба.
— Не го очаквам — отговори Стар. — От този филм едва ли ще изкараме повече от милион и половина.
Всичко в стаята до такава степен бе замръзнало неподвижно, че принц Аге сякаш чу как от една пура се отдели сив къс пепел и падна във въздуха. Флайшакър се опита да каже нещо с вкаменено от изненада лице, но в този момент връчиха на Стар изотзад телефонната слушалка.
— Вашият кабинет, мистър Стар.
— А, да… ало, мис Дулън. Вече ми е ясно каква е станало с Пийт Заврас. Тук има някаква гадна интрига — главата си залагам… О, така ли? Чудесно… чудесно. Слушайте сега какво трябва да направите: още днес следобед го изпратете при моя очен лекар — доктор Джон Кенеди. Кажете му да си вземе епикризата и да я фотокопира. Нали разбирате?
Затвори телефона и леко развълнуван, се обърна към хората около масата:
— Чувал ли е някой от вас, че Пийт Заврас е на път да ослепее?
Един-двама души кимнаха. Но повечето от присъствуващите напрегнато разсъждаваха наум дали Стар не бе сгрешил относно цифрите, които съобщи преди малко.
— Това са чисти измислици — продължи Стар. — Пийт казва, че дори не е ходил на очен лекар, че въобще не може да разбере защо е това настроение срещу него в студиите. Някой не го обича или са го оклеветили и ето го без работа вече цяла година.
Дочуха се обичайните съчувствени думи. Стар подписа чека и се приготви да стане.
— Извинявай, Мънро — обади се Флайшакър с настойчив глас, докато Брейди и Пополос изчакваха. — Аз съм сравнително нов тук и вероятно все още не мога да улавям всички двусмислици и недвусмислици. — Приказваше бързо, но вените на челото му се бяха издули от гордост, че говори с речника на студентите от Нюйоркския университет. — Трябва ли да разбирам, че смяташ да намалиш бюджета си с четвърт милион?
— Това ще бъде един високохудожествен филм — каза Стар с привидно невинен израз на лицето.
Едва сега всички разбраха, че не се шегува, но все още се надяваха, че тук има някакъв номер. Стар вероятно разчиташе на печалба. Никой здравомислещ човек…
— Две години не поемахме никакъв риск — продължи Стар. — Време е да заснемем филм, от който ще загубим малко пари. Да кажем, че го правим от добра воля, това ще ни спечели нови зрители.
Някои все още си мислеха, че той смята филма за риск, но обещаващ риск, ала Стар не остави място за предположения.
— Филмът ще ни донесе загуба — каза и се изправи; долната му челюст бе леко издадена напред, бляскавите му очи се усмихваха. — Ще бъде по-голямо чудо от „Ангелите на ада“, ако си покрием разноските. Но ние имаме известни задължения към публиката, както казва Пат Брейди на тържествените обеди в Академията. Ще бъде добре за цялостната ни продукция, ако вмъкнем някой некасов филм.
Той кимна към принц Аге. Последният се поклони бързо, като същевременно се опитваше с един последен поглед да улови общия ефект от думите на Стар, но не успя да разбере нищо. Очите, по-скоро насочени към някаква неопределена точка над масата, отколкото сведени надолу, сега мигаха бързо-бързо, ала в стаята не се чуваше дори шепот.
След като излязоха от закрития салон, двамата прекосиха общата зала на столовата в единия й край. Принц Аге попиваше жадно всичко. Шаренията беше голяма — цигани, граждани, войници; бакенбарди и мундири с галони от времето на Първата империя. От разстояние те приличаха на хора, живели и вървели преди сто години, и Аге се запита как ли биха изглеждали той и неговите съвременници като статисти в някой бъдещ исторически филм.
В следващия момент съзря Ейбрахам Линкълн и чувствата му внезапно се промениха. Той бе израсъл в зората на скандинавския социализъм, когато биографичната книга на Николай139 беше любимо четиво. Бяха го учили, че Линкълн е велик човек, от когото трябва да се възхищава, но тъкмо защото му го натрапваха, принцът го мразеше. Сега обаче, като го видя седнал тук, с кръстосани крака, с добродушно лице, вторачено в обяда му за четиридесет цента, включително десертът, със заметнат около врата шал, сякаш за да се предпази от неравномерното духане на вентилаторите — сега принц Аге, който най-после беше в Америка, се зазяпа в него като турист в музейна ценност. Значи това е Линкълн. Стар, отминал далеч напред, се бе обърнал към него и го чакаше — но Аге не можеше да откъсне очи.
139