— Те и двамата са добри сценаристи — обясни Стар на принц Аге, — а на нас тук ни липсват такива.
— Нима не можете да ангажирате когото пожелаете? — възкликна изненадано неговият гост.
— Можем, разбира се, но щом дойдат тук, се оказва, че не са толкова добри, и на нас ни се налага да си работим с наличните сили.
— Тоест с кого?
— С всички онези, които приемат нашите условия и не пият, докато работят. Имаме какви ли не хора: разочаровани поети, еднократно прославили се драматурзи, студентки — групираме ги по двойки и им даваме да пишат върху някаква тема. Ако работата не им спори, възлагаме същата тема и на други двама. Имал съм случаи, когато три двойки са писали, всяка за себе си, върху един и същ сюжет.
— А на тях не им ли е неприятно?
— Би им било неприятно, ако знаеха. Те не са гении и при друг начин на работа ще дадат по-лоши резултати. Тези Тарлтън са съпружеска двойка от Източното крайбрежие и са доста добри. Сега са научили, че и други работят върху същата тема, и това ги е шокирало, шокирало е тяхното чувство за „единство“ — това е думата, която ще употребят.
— Но как се получава това… това единство?
Преди да отговори, Стар се поколеба за миг — лицето му беше мрачно, само дето очите му блестяха.
— Аз съм единството — каза. — Заповядайте при нас и друг път.
Той се срещна с Тарлтънови. Обясни им, че харесва тяхната работа, като гледаше мисис Тарлтън така, сякаш искаше да й каже, че и през машинописа може да отгатне кое е написано от нея. Каза им с много благ тон, че ще ги прехвърли на друг филм, който не е толкова бърз, така че ще имат повече време. Както почти бе очаквал, те го помолиха да продължат да работят по първия, от който щяха да получат по-скоро хонорар, макар и разделен с други. Системата е отвратителна, съгласи се Стар — некоректна, комерсиална, направо жалка. Сам я беше създал — факт, който не спомена.
След като те си отидоха, в кабинета му влезе мис Дулън с тържествуващ вид.
— Мистър Стар, дамата с колана ви търси по телефона.
Останал сам, Стар седна до бюрото и взе слушалката; усети, че стомахът му се свива. Всъщност не знаеше какво иска. Не бе мислил по този въпрос така, както бе мислил за Пийт Заврас. Отначало искаше само да узнае дали те двете са „от киното“, дали жената е актриса, която се бе постарала да изглежда като Мина — сам той веднъж бе накарал да гримират една млада актриса като Клодет Колбърт и да я заснемат от същите ъгли.
— Здравейте — каза Стар.
— Здравейте.
Докато търсеше да намери в тази кратка, съдържаща изненада дума някакъв отглас от снощи, той усети, че го обзема нещо като страх, но напрегна цялата си воля и го задуши.
— Много е трудно да ви открие човек — продължи. — Не стига, че се казвате Смит, ами и сте се преместили тук съвсем наскоро. Само това разбрахме за вас. И един сребърен колан.
— Да — произнесе гласът, все така притеснено, колебливо, — вярно, че снощи бях със сребърен колан.
Дотук добре, а по-нататък?
— А вие кой сте? — попита гласът с лека нотка на буржоазно достолепие.
— Името ми е Мънро Стар.
Пауза. Това име никога не се появяваше на екрана и тя, изглежда, се чудеше с какво да го свърже.
— А, да. Вие бяхте съпруг на Мина Дейвис, нали?
— Да.
Това номер ли беше? Той отново си спомни снощния образ — блестящата, сякаш фосфоресцираща кожа — и си помисли дали това не беше някакъв номер, някакъв сигнал, изпратен до него кой знае откъде. Не беше Мина и все пак беше Мина. Изведнъж пердетата се издуха от полъха на вятъра, книжата върху бюрото прошумоляха и сърцето му леко се сви от реалността на деня отвъд прозореца. Какво щеше да стане, ако сега, в това си състояние, излезеше навън и я видеше — замечтания премрежен поглед, добре оформената уста, създадена за прекрасен човешки смях.
— Бих искал да ви видя. Защо не дойдете в студията?
Отново колебание — после отказ.
— Мисля, че е по-добре да не идвам. Много съжалявам.
Последното беше чиста формалност. Отказът й бе категоричен, окончателен. Най-обикновената, мимолетна суетност се притече на помощ на Стар, придавайки настойчивост на молбата му.
— Бих искал да ви видя — каза той. — Имам причини.
— Ъъъ страхувам се, че…
— Тогава, ако може, аз да дойда при вас?
Отново пауза, не поради колебание, това той го усещаше, а за да обмисли отговора си.
— Има нещо, което не знаете — каза тя накрая.
— О, вероятно сте омъжена — подхвана Стар нетърпеливо. — Но това няма никакво значение. Помолих ви да дойдете тук съвсем открито; ако имате съпруг, доведете и него.
— Не, не ми е възможно.
— Защо?
— Глупаво е дори, че говоря сега с вас, но секретарката ви настояваше. Помислих си, че снощи при наводнението съм изгубила нещо и вие сте го намерили.
— Много искам да ви видя — за пет минути.
— За някой филм ли ще ме ангажирате?
— Не, не е за това.
Последва такава дълга пауза, че той си помисли да не би да я е обидил.
— Къде да се срещнем? — попита тя неочаквано.
— Тук при мен? Или у нас?
— Не, някъде навън.
И изведнъж Стар осъзна, че не може да се сети за никое място. Неговата къща, някой ресторант. Къде ли се срещат хората? Някъде на скришно? В заведение?
— Да се срещнем в девет часа — предложи тя.
— За съжаление в този час не ми е възможно.
— Е, тогава…
— Хайде добре, в девет часа, но някъде по-близо до студията. На Уилшър има един дръгстор…