Последното беше чиста формалност. Отказът й бе категоричен, окончателен. Най-обикновената, мимолетна суетност се притече на помощ на Стар, придавайки настойчивост на молбата му.
— Бих искал да ви видя — каза той. — Имам причини.
— Ъъъ страхувам се, че…
— Тогава, ако може, аз да дойда при вас?
Отново пауза, не поради колебание, това той го усещаше, а за да обмисли отговора си.
— Има нещо, което не знаете — каза тя накрая.
— О, вероятно сте омъжена — подхвана Стар нетърпеливо. — Но това няма никакво значение. Помолих ви да дойдете тук съвсем открито; ако имате съпруг, доведете и него.
— Не, не ми е възможно.
— Защо?
— Глупаво е дори, че говоря сега с вас, но секретарката ви настояваше. Помислих си, че снощи при наводнението съм изгубила нещо и вие сте го намерили.
— Много искам да ви видя — за пет минути.
— За някой филм ли ще ме ангажирате?
— Не, не е за това.
Последва такава дълга пауза, че той си помисли да не би да я е обидил.
— Къде да се срещнем? — попита тя неочаквано.
— Тук при мен? Или у нас?
— Не, някъде навън.
И изведнъж Стар осъзна, че не може да се сети за никое място. Неговата къща, някой ресторант. Къде ли се срещат хората? Някъде на скришно? В заведение?
— Да се срещнем в девет часа — предложи тя.
— За съжаление в този час не ми е възможно.
— Е, тогава…
— Хайде добре, в девет часа, но някъде по-близо до студията. На Уилшър има един дръгстор…
Беше шест без четвърт. Отвън чакаха двама души, които идваха всеки ден по това време само за да бъдат отпратени за друг път. Стар се чувствуваше безкрайно изморен — проблемът на тези двамата не беше чак толкова важен, че да трябва да се заеме с него веднага, но не беше и толкова незначителен, че да го отхвърли въобще. Затова отново го отложи и за момент поседя неподвижен на стола зад бюрото си, като си мислеше за Русия. Или по-точно за един филм за Русия, който след малко щеше напълно ненужно да му отнеме половин час. Знаеше, че бяха написани много истории за Русия, да не говорим за Историята, сам той бе наел цял взвод от писатели и изследователи, които работеха вече над една година, но никой досега не бе съумял да предаде вярната атмосфера. Стар чувствуваше, че при един такъв разказ трябва да се търси прилика със съдбата на тринадесетте американски щата140, но все не се получаваше така. Сценариите разглеждаха нещата под съвсем други ъгли, които създаваха предпоставки за нежелателни тълкувания и за разкриване на неприятни проблеми. Той искаше да бъде справедлив към Русия, да направи един доброжелателен филм, но резултатите му носеха само главоболия.
— Мистър Стар, отвън чакат мистър Дръмън, мистър Кърстоф и мисис Корнхил — за руския филм.
— Добре, нека влязат.
По-късно, от шест и половина до седем и половина, той гледа заснетите следобеда кадри. Ако беше някой нормален ден и не му предстоеше среща с момичето, щеше да седи до късно в прожекционната или в дублажната, но снощи заради земетресението почти не бе спал и затова сега реши да отиде да вечеря. В приемната пред неговия кабинет го чакаше Пийт Заврас — едната му ръка висеше на превръзка, преметната през рамото.
— Ти си Есхил и Еврипид в киното — каза Заврас. — И още — Аристофан и Менандър. — И се поклони.
— А те кои са? — засмя се Стар.
— Мои съотечественици.
— Не знаех, че и в Гърция снимате филми.
— Подиграваш ми се, Мънро — рече Заврас. — Искам да кажа, че си човек от тяхната класа. Ти ми спаси живота.
— Сега как се чувствуваш?
— Добре, болката в ръката ми е дреболия. Все едно, че ме целуват по нея. При такъв изход не съжалявам за това, което направих.
— А защо го направи тук? — полюбопитствува Стар.
— Дойдох при Делфийския оракул — обясни Заврас. — И аз като Едип, за да си разреша загадката. Как бих искал да докопам оня мръсник, от когото тръгна цялата тая история.
— Караш ме да съжалявам, че не съм получил образование — каза Стар.
— То не струва нищо — рече Пийт. — Аз получих бакалавриат в Солун, а виж как свърших.
— Още не си свършил — успокои го Стар.
— Ако някога, когато и да е, денем или нощем, пожелаеш някому да бъде прерязано гърлото, ще намериш телефонния ми номер в указателя — каза Заврас.
140