Стар затвори очи и отново ги отвори. На фона на слънцето силуетът на Заврас леко се бе размазал. Подпря се на масата зад себе си и каза спокойно:
— Всичко хубаво, Пийт.
В стаята беше почти тъмно, но той накара краката си да се придвижат по навик към кабинета му. Едва след като чу щракването на вратата, бръкна в джобовете си за хапчетата. Каната с вода тракна върху масата, чашата звънна. Той седна в едно голямо кресло и почака да усети ефекта от бензедрина, преди да отиде да вечеря.
Когато Стар се връщаше от столовата, една ръка му махна за поздрав от някакъв открит спортен автомобил. По главите, които стърчаха над задната седалка, разпозна един млад актьор и приятелката му — проследи ги с поглед, докато изчезнаха през портала и се сляха с летния здрач. Полека-лека губеше желание за такива неща, сякаш Мина бе отнесла тяхната прелест със себе си; блясъкът на големите чувства постепенно потъмняваше за него и в скоро време той щеше да бъде лишен дори от лукса на безкрайната скръб. Когато влезе в кабинета си, някаква детинска асоциация на Мина с предметния рай го накара за първи път през тази година да поръча да му приготвят спортната кола. Грамадната лимузина прекалено много му напомняше за заседанията и дремките от изтощение.
Дори и след като напусна студията, Стар продължаваше да се чувствува напрегнат, но откритата кола го потопи право в лятната вечер и той се огледа. В дъното на булеварда се виждаше луната — хубаво нещо е илюзията, че всяка вечер, всяка година луната е различна. Мина я нямаше, но светлините на Холивуд не бяха угаснали. На откритите пазари лимоните, грейпфрутите и зелените ябълки хвърляха коси, разсеяни отблясъци върху паважа. Пред него стоповете на една кола премигнаха във виолетово, на следващото кръстовище премигнаха отново. От всички страни рекламните светлини обстрелваха небето. До един пуст ъгъл двама тайнствени мъже описваха с някакъв лъскав цилиндър безцелни дъги по небето.
В дръгстора до щанда с бонбоните стоеше жена. Беше висока почти колкото Стар и изглеждаше смутена. Очевидно, всичко това не й беше приятно и ако Стар не изглеждаше толкова внимателен и учтив, веднага би си тръгнала. Казаха си по едно „здравейте“ и излязоха навън, без да разменят друга дума, без дори да се погледнат. И все пак, още преди да стигнат до бордюра на тротоара, Стар вече я бе преценил — хубава американка, но не красавица като Мина.
— Къде отиваме? — попита жената. — Мислех, че ще бъдете с шофьор. Нищо, аз съм добър боксьор.
— Боксьор ли?
— Не съм много любезна, нали? — насили се да се усмихне тя. — Но всички вие там минавате за такива „страшилища“.
Мисълта, че той би могъл да бъде страшен, развесели Стар; после изведнъж престана да му се струва забавна.
— Защо искахте да ме видите? — попита тя, като влизаше в колата.
Стар остана за миг неподвижен. Дощя му се да й каже веднага да излезе, но тя вече се бе разположила в колата, а и сам съзнаваше, че цялата тази злощастна ситуация е негово дело. Затова стисна зъби и заобиколи, за да се качи и той. Уличната лампа осветяваше цялото й лице и на него му беше трудно да повярва, че тя действително е момичето от предната вечер. Не виждаше ни най-малка прилика с Мина.
— Ще ви закарам до вас — предложи той. — Къде живеете?
— Ще ме закарате до нас ли? — изненада се тя. — Чак толкова не бързам. Съжалявам, ако съм ви обидила.
— Не сте. Много е мило от ваша страна, че дойдохте. А аз се оказах глупак. Снощи ми се стори, че сте истински двойник на една личност, която познавах някога. Беше тъмно и лампите светеха право в очите ми.
Тя се обиди — той я беше укорил, че не прилича на някаква си друга жена.
— А, значи това било! — рече накрая. — Колко нелепо!
И двамата млъкнаха за момент.
— Вие бяхте женен за Мина Дейвис, нали? — попита тя в проблясък на интуиция. — Извинете, че ви го напомням.
Той караше възможно най-бързо, но гледаше да не се разбере.
— Като тип аз съм съвсем различна от Мина Дейвис — продължи тя, — ако това имахте предвид. Може би сте ме сбъркали с момичето, с което снощи бяхме заедно. Тя прилича на Мина Дейвис.
Това повече не го интересуваше. Искаше всичко да свърши бързо и да го забрави.
— Да не би да е тя? — упорствуваше жената. — Ние живеем в съседни къщи.
— Не е възможно — възрази Стар. — Спомням си сребърния колан, който носехте.
— Значи съм била аз.