— Така може да се превърнете и в циник — каза Катлийн. — Мен не искате ли да ангажирате за някой филм?
— Не.
— Това е добре. Аз не съм актриса. Веднъж в Лондон, в „Карлтън“, един човек ме спря и ме покани за пробни снимки, но аз, след като размислих, не отидох.
Двамата стояха почти неподвижно, сякаш всеки момент той щеше да си тръгне, а тя да се прибере вкъщи. Изведнъж Стар се разсмя.
— Имам чувството, че съм запрял вратата с крак — като инкасатор.
Тя също се засмя.
— Съжалявам, че не мога да ви поканя. Ако искате, ще си взема жакета и ще поседнем отвън.
— Не.
Сам не знаеше защо, но усещаше, че е време да си върви. Можеше да се видят пак, а можеше и да не се видят. Нищо не беше ясно.
— Нали ще дойдете в студията? — попита той. — Не мога да ви обещая, че сам ще ви разведа, но ако дойдете, непременно ми се обадете.
Тя се намръщи леко, съвсем леко, бръчицата между веждите й бе по-тънка от косъм.
— Не знам дали ще дойда — отвърна Катлийн. — Но много ви благодаря.
Той разбра, че по някаква причина тя нямаше да дойде — в един миг му се беше изплъзнала. И двамата осъзнаха, че моментът е отминал. Стар трябваше да си върви, макар и да не отиваше никъде. Макар че не бе получил нищо. Всъщност, грубо казано, не знаеше телефонния й номер, нито дори името й; но сега вече беше невъзможно да я пита за тях.
Тя тръгна с него към колата; той усещаше близостта на нейната сияйна красота, на неизследваната й новост; но когато излязоха от тъмното, помежду им имаше половинметров клин от лунна светлина.
— Това ли е всичко? — не се стърпя да попита той.
Видя съжаление върху лицето й — но видя и присвиването на устните, неопределената усмивка; сякаш за миг се бе спуснала и вдигнала завесата над някакво забранено място.
— Надявам се, че ще се видим пак — каза тя почти официално.
— Ще съжалявам, ако не се видим.
В този момент си бяха напълно чужди. Но когато обърна колата в съседната уличка и на връщане покрай нея й помаха с ръка, без да спира, Стар се почувствува щастлив и извисен. Радваше се, че на този свят съществува красота, която няма да бъде претеглена на везните на актьорския отдел.
Вкъщи обаче, когато неговият иконом му приготви чай в самовара, усети странна самота. Връхлетя го отново старата болка — силна и томителна. Взе първия от двата сценария, които бяха вечерната му норма и които само след миг щеше да започне да си представя, изречение, по изречение, върху екрана, но постоя така, мислейки си за Мина. Обясни й, че всъщност няма нищо, че никоя не може да бъде като нея, че й се извинява.
Такова беше ежедневието на Стар. Не ми е известно нищо за болестта му — кога е започнала и т.н., защото той беше много потаен, но знам, че през същия този месец е припаднал два пъти — знам го от татко. Принц Аге е моят източник на информация за обяда в столовата на студията, когато Стар им е казал, че ще направи некасов филм — а това не е малко, като се има предвид какви хора са седели насреща му, както и че сам той притежаваше голям дял от акциите и по договор получаваше значителен процент от печалбите.
Уайли Уайт също ми разкажа доста неща и аз му вярвам, защото той много добре разбираше Стар, изпитвайки към него някаква смесица от завист и възхищение. Колкото до мен, по това време аз бях влюбена в Стар до уши, така че можете и да не вярвате напълно на думите ми.
Пета глава
Седмица по-късно аз отидох да го видя, свежа като утрото. Или поне на мен ми се струваше, че съм такава; когато Уайли Уайт мина да ме вземе, бях облечена като за езда, за да създавам впечатлението, че още от ранна утрин съм навън, сред росата.
— Днес ще се хвърля под гумите на колата му — заявих аз.
— А защо не под моята? — предложи Уайли. — Това е една от най-добрите коли, които Морт Флайшакър е продавал на старо.
— Под твоята — никога! — отговорих важно. — Ти си женен мъж; нищо, че жена ти е някъде из Източните щати.
— Тя е минало — каза той. — Знаеш ли, Сесилия, ти имаш един голям коз — твоето самомнение. Мислиш ли, че някой би те погледнал, ако не беше дъщеря на Пат Брейди?