„Попитаха ме как разбрах, че истински те любя аз“ — пееха по радиото.
Сърцето ми беше огън, очите ми гледаха замечтано и всичко беше както трябва, но аз си знаех, че шансовете ми не са повече от петдесет на сто. Щях да тръгна право към Стар, сякаш имам намерение да го стъпча или да го целуна по устата, и едва на половин метър от него щях да спра и да му кажа „здравей“ с обезоръжаващ подтекст в интонацията.
Така и направих, само че не се получи каквото очаквах. Красивите тъмни очи на Стар се взряха в моите и той, сигурна съм в това, разбра точно какво си мисля, но ни най-малко не се смути. Имах чувството, че цял час стоях така, без да мърдам, но Стар само леко присви устни и пъхна ръце в джобовете си.
— Искаш ли да отидем заедно на бала тази вечер? — попитах.
— Какъв бал?
— Балът на сценаристите — в хотел „Амбасадор“.
— А, да. — Той се замисли за момент. — Няма да успея да дойда с теб. Но може да намина по-късно. Имаме закрита прожекция в „Глендейл“.
Колко различно беше всичко това от моя план. Когато той седна, аз се примъкнах по-близо до него, наместих главата си между телефонните апарати, сякаш бе някаква притурка към бюрото му, и го погледнах; тъмните му очи отвърнаха на погледа ми, в тях се четеше благост, и толкоз. Мъжете рядко имат усет за онези мигове, в които могат да имат някое момиче ей така, за нищо. Единствената мисъл, която породих в главата му, беше:
— Защо не се омъжиш, Сесилия?
Току-виж, пак заговорил за Роби, може да се опита да ни сватоса.
— Какво трябва да направя, за да заинтересувам някой интересен мъж? — попитах.
— Да му кажеш, че си влюбена в него.
— А да го преследвам ли?
— Да — усмихна се той.
— Кой знае. Насила хубост не става.
— Аз бих се оженил за теб — неочаквано каза той. — Страшно съм самотен. Но съм прекалено стар и изморен, за да предприемам каквото и да било.
Заобиколих бюрото и застанах до него.
— Аз съм готова да предприемеш нещо с мен.
Стар ме погледна изненадано; едва сега разбра, че това, което правя, е абсолютно сериозно.
— О, не — възкликна той. За момент изглеждаше почти нещастен. — Киното е моята жена. Нямам много свободно време — и бързо се поправи, — никакво свободно време.
— Значи не можеш да се влюбиш в мен.
— Не е там работата — каза той и добави, със същите думи като от моя блян, само че влагайки в тях различен смисъл: — Никога не съм си мислил за тебе по този начин, Сесилия. Толкова отдавна те познавам. Някой ми каза, че си щяла да се жениш за Уайли Уайт.
— И на теб… ти беше безразлично.
— Не ми беше безразлично. Смятах да поговоря с теб по този въпрос. Изчакай, докато го видиш трезвен поне две години.
— Никога не съм имала такова намерение, Мънро.
Разговорът вече беше тръгнал в съвсем друга посока и отново, както в моя блян, някой влезе — но бях почти сигурна, че Стар е натиснал някакъв скрит бутон.
Винаги си спомням за момента, когато усетих зад гърба си мис Дулън с нейния бележник, като за края на детството ми, края на времето, когато си изрязваш снимките на любимите актьори. Това пред мен не беше Стар, а неговата снимка, която бях изрязвала и изрязвала: очите, които за миг те поглеждаха със съвършено разбиране и сетне отново обръщаха взор навътре, към хилядите сюжети и планове; лицето, което старееше скритом, така че външно не бе набраздено от тревогите и неприятностите, а вместо това излъчваше един аскетизъм, породен сякаш от някаква мълчалива, целенасочена борба или от продължителна болест. За мен то беше по-красиво от всички загорели лица по плажовете от Коронадо до Дел Монте. Стар беше моята „снимка“ — от ония, които момичетата залепват откъм вътрешната страна на шкафчетата си в училище. Ето това казах на Уайли Уайт, а когато едно момиче говори за своя избраник номер едно пред своя избраник номер две, значи наистина е влюбено.
Забелязах я много преди Стар да пристигне на бала. Не беше красива, защото в Лос Анджелис такива няма — едно момиче, взето само за себе си, може да бъде красиво, но десетина накуп вече образуват кордебалет. Нито пък беше професионална красавица — те консумират всичкия въздух наоколо си и накрая дори мъжете трябва да излязат навън, за да подишат. Чисто и просто момиче, чиято кожа напомняше за ангелчетата, дето е рисувал Рафаело в ъглите на картините си, и чийто стил те караше да се обърнеш след нея два пъти, за да видиш дали е от дрехите.