— Благодаря ви за танца — каза Катлийн, — а сега наистина лека нощ.
И почти побягна.
Стар тръгна към компанията, която го очакваше, към „душата“ на бала — хора от Уол Стрийт, Гранд Стрийт, Лаудън Каунти — щата Вирджиния, Одеса. Всички говореха разпалено за някакъв страшно бърз кон и най-разпален беше мистър Маркъс. Стар си помисли, че това, дето евреите издигат конете в култ, има символичен смисъл — години наред казаците са били на коне, а евреите са вървели пеш. Сега евреите имаха коне и това им внушаваше чувството за безкрайно благополучие и мощ. Стар седеше и се правеше, че слуша, дори кимаше, когато някоя забележка бе предназначена за него, но през цялото време наблюдаваше масата зад колоните. Ако нещата не се бяха развили по този начин, включително и това, дето бе свързал сребърния колан с друга жена, би могъл да допусне, че цялата история е умело нагласена. Липсата на предумисъл обаче бе несъмнена. Защото само след няколко минути той видя, че тя отново се кани да бяга — пантомимата около масата означаваше сбогуване. Катлийн си тръгваше, тръгна си.
— Пепеляшка си отива — заядливо вметна Уайли Уайт. — Явете се с обувката в Кралската обувна компания, Южен Бродуей номер осемстотин и дванадесет.
Стар я настигна чак горе, в обширното фоайе, където в ограденото с въже пространство седяха няколко възрастни портиерки и наблюдаваха входа към балната зала.
— Заради мен ли си тръгвате? — попита я той.
— Не, и бездруго трябваше да си вървя. — След което добави почти възмутено: — Да ги бяхте чули как говорят; все едно, че съм танцувала с Уелския принц. Като ме зяпнаха! Един пожела да ме нарисува, друг искаше да се срещнем утре.
— И аз искам това — промълви Стар, — но го искам много повече от него.
— Колко сте настойчив — уморено въздъхна тя. — Една от причините, поради които напуснах Англия, е, че мъжете винаги искаха да бъде тяхното. Мислех, че тук е по-различно. Не е ли достатъчно това, че аз не искам да се срещна с вас?
— По принцип да — съгласи се Стар. — Но моля ви, повярвайте ми, аз не мога да се овладея. Чувствувам се като глупак. Трябва да ви видя отново, искам да поговорим.
Тя се колебаеше.
— Няма защо да се чувствувате като глупак. Не ви подхожда. Но погледнете трезво на нещата.
— И какво трябва да видя?
— Че сте се увлекли по мене — сляпо. Просто си фантазирате.
— Бях ви забравил до момента, в който прекрачих прага на тази зала.
— Били сте ме забравили вероятно с разума си. Но още в първия миг, в който ви видях, разбрах, че сте от мъжете, които ме харесват.
Тя замълча. Близо до тях се сбогуваха мъж и жена. „Поздрави я от мен… кажи й, че много я обичам — рече жената, — и двамата ви обичам, цялото ви семейство… децата.“ Стар не умееше да говори така, по този начин, по който беше прието да се говори. Когато се запътиха към асансьора, не можа да измисли нищо друго освен:
— Сигурно сте права.
— Значи признавате?
— Не, не признавам — отметна се той. — Всичко у вас ми харесва — думите, походката, начинът, по който поглеждате ето точно в тази минута… — Той забеляза, че тя поомекна, и се обнадежди. — Утре е неделя. Аз обикновено работя и в неделя, но ако нещо в Холивуд ви интересува, ако поискате да се запознаете с някой, който и да е, кажете ми — и аз ще уредя въпроса.
Стояха до асансьора. Вратата се отвори, но Катлийн не се качи.
— Много сте скромен — каза тя. — Все предлагате да ми покажете студията, да ме разведете из нея. Никога ли не оставате сам?
— Утре ще се чувствувам извънредно много сам.
— О, горкичкият, чак ми се плаче за него. Може да завърти всичките звезди на малкия си пръст, а избира мен.
Той се усмихна — предпочете да остави въпроса открит.
Асансьорът отново дойде. Тя направи знак да я почакат.
— Аз съм много мекушава — каза. — Ако се срещнем утре, после ще ме оставите ли на мира? Не, няма. Ще стане още по-лошо. Няма да има никаква полза, само вреда, затова ще кажа „не“ и ще ви благодаря.
И влезе в асансьора. Стар се вмъкна след нея и двамата се засмяха, слизайки два етажа по-надолу, до пасажа с малките магазинчета от двете страни. В дъното се виждаше тълпата, възпирана от полицията — хората бяха проточили глави и рамене, за да могат да наблюдават прохода. Катлийн потрепери.
— Когато влизах, бяха много смешни — гледаха ме едва ли не възмутено, задето не съм знаменитост.