— Знам и друг изход — каза Стар.
Минаха през един дръгстор, после по една алея и излязоха близо до паркинга в ясната, прохладна калифорнийска нощ. Балът и танците бяха останали далеч зад тях.
— Някога тук живееха много от киноактьорите — обясни Стар. — Там, в ония къщи — Джон Баримор и Пола Негри, а в тесния блок оттатък пътя — Кони Толмидж.
— А сега не живеят ли?
— Студиите се преместиха извън града или по-точно там, където едно време се смяташе за извън града. Но аз имам много хубави спомени от това място.
Не й обясни, че преди десетина години Мина и майка й също живееха тук, в един от апартаментите оттатък пътя.
— На колко сте години? — неочаквано попита тя.
— Вече им изгубих дирята — мисля, почти на тридесет и пет.
— На масата казаха, че сте детето чудо.
— Ще бъда, когато стана на шестдесет години — мрачно измърмори Стар. — Утре ще се срещнем, нали?
— Ще се срещнем. Къде?
Изведнъж се оказа, че няма къде да се срещнат. Тя не искаше да отидат на гости в някоя чужда къща, нито извън града, нито да поплуват, макар и да се поколеба, нито в някой моден ресторант. Изглежда, не беше лесно да й се угоди, но той усещаше, че има причина за това. С времето щеше да я открие. Мина му през ума, че може да е сестра или дъщеря на някоя знаменитост и че е обещала да стои в сянка. Предложи да отиде да я вземе от дома й и тогава да решат.
— Няма смисъл — отсече тя. — Защо не се срещнем тук, на същото място?
Той кимна, посочвайки арката, под която стояха.
Изпрати я до колата й, за която някой милостив търговски посредник би могъл да й даде осемдесет долара, и я изчака да потегли със скрибуцане. Откъм главния вход се разнесоха поздравителни възгласи при появата на някакъв любимец на тълпата и Стар се запита дали да не се върне в залата да каже „лека нощ“.
Тук разказът се подхваща от Сесилия.
Стар най-после се върна — беше около три и половина — и ме покани да танцуваме.
— Как си? — попита ме така, сякаш не ме беше виждал същата сутрин. — Аз досега имах дълъг разговор с един човек.
Щом го пази в тайна, значи много държи на нея.
— Поразходихме се с колата ми — продължи той с невинен тон. — Не бях забелязал колко много се е променила тази част на Холивуд.
— Променила ли се е?
— О, да — каза той, — напълно е променена. Неузнаваемо е. Точно в какво, не знам, но всичко е променено — всичко. Сякаш е друг град. — И отново повтори натъртено: — Нямах представа колко се е променила.
— Кой беше този човек? — осмелих се да попитам.
— Един стар приятел — отвърна Стар неопределено, — познаваме се отдавна.
Бях накарала Уайли, без да вдига шум, да разбере коя е тя. Той отиде на нейната маса и бившата звезда, развълнувана, го поканила да седне. Не, не знаела кое е момичето — приятелка на приятелката на някой си; дори мъжът, с когото била дошла, всъщност не я познавал.
И тъй, двамата със Стар танцувахме под звуците на прекрасната мелодия на Глен Милър „Люлея се на люлка“. Сега беше приятно да се танцува, имаше много място. Но аз се чувствувах самотна, по-самотна, отколкото преди да си отиде момичето. За мен, както и за Стар, тя бе отнесла вечерта със себе си, отнесла бе и болката, която ме бе пронизала, оставяйки балната зала пуста и изпразнена откъм чувства. Не усещах нищо и танцувах с един разсеян мъж, който ми обясняваше колко много се бил променил Лос Анджелис.
На следващия следобед те се срещнаха като чужди хора, попаднали в непозната страна. Нямаше я предишната вечер, нямаше го момичето, с което той бе танцувал. Една шапка в пастелнорозово и синьо с къс воал се приближи към него, спря и се взря в лицето му. Стар също изглеждаше съвсем различно — кафявият костюм и черната вратовръзка го правеха много по-далечен, отколкото смокингът или когато беше само лице и глас в мрака, както в нощта на тяхната първа среща.
Той пръв разпозна в нея онази същата, предишната жена: Мининото сияйно чело, прозрачно-нежните слепоочия, млечно-матовия тен, тъмната коса, чиито вълни внушаваха приятна прохлада. Би могъл да я прегърне, да я притисне до себе си с почти семейна интимност — вече познаваше мъха по врата й, извивката на гръбнака, ъгълчетата на очите, начина, по който дишаше, самата материя на дрехите, които обичаше да носи.
— Да не сте чакали тук цяла нощ? — попита тя почти шепнешком.