— Не съм мръднал.
Но проблемът оставаше — къде да отидат?
— Бих изпила чаша чай, стига да има място, където не ви познават.
— Казвате го така, сякаш един от двама ни се ползува с лошо име.
— А не е ли вярно? — засмя се тя.
— Да отидем някъде край морето — предложи Стар. — Знам едно заведение, където веднъж надникнах, но ме подгони някакъв дресиран тюлен.
— Мислите ли, че тюленът може да приготвя чай?
— А защо не, нали е дресиран. Освен това мисля, че не може да говори — чак толкова не е дресиран. Какво, по дяволите, се опитвате да скриете?
Тя помълча за момент и каза безгрижно: „Може би бъдещето“ — с тон, който би могъл да означава всичко или нищо.
Когато потеглиха с неговата кола, Катлийн посочи своята таратайка на паркинга.
— Мислите ли, че тук е на сигурно място?
— Съмнявам се. Преди малко наоколо се навъртаха някакви чужденци с черни бради.
— Наистина ли? — погледна го тя разтревожено, но като видя, че се смее, продължи: — Вярвам на всяка ваша дума. Толкова сте мил и любезен, че не мога да разбера защо всички се страхуват от вас. — Огледа го одобрително, но се обезпокои от бледността му, подсилена от яркото следобедно слънце. — Много ли работите? Наистина ли работите и в неделя?
Той се отзова на нейния безпристрастен, но не повърхностен интерес.
— По-рано не. Тогава имахме… имахме къща с басейн и какво ли не още и в неделните дни ни идваха гости. Играех тенис и плувах. Вече не плувам.
— А защо? Полезно е. Мислех, че всички американци плуват.
— Краката ми изтъняха — още преди години, и това ме притеснява. Занимавал съм се и с други спортове, много други: като дете играех хандбал, а по-късно и тук, в Холивуд, имах корт, но веднъж една буря го унищожи.
— Добре сте сложен — каза тя с любезен, но официален тон; имаше предвид просто неговата стройна, изящна фигура, нищо повече.
Той тръсна глава сякаш за да отхвърли комплимента.
— Най-голямото ми удоволствие е да работя. Обичам си работата.
— Винаги ли сте искали да работите в киното?
— Не. Когато бях малък, исках да стана главен чиновник — такъв, който да знае кое къде е.
— Колко смешно — усмихна се тя. — А сте станали нещо много повече.
— Не, аз съм тъкмо главен чиновник — каза Стар. — Това е моята дарба, ако въобще имам някаква дарба. Едва когато станах такъв, установих, че никой не знае кое къде е. Установих и друго — че трябва да знаеш защо то е там, където е, и дали трябва да си остане там. Започнаха всичко да прехвърлят на мен и отначало ми беше много трудно, но съвсем скоро вече държах всички ключове. И ако им ги върнех обратно, нямаше да могат да си спомнят за кои ключалки са.
Спряха на червен светофар и едно вестникарче издърдори в лицето му:
— Мики Маус е убит! Рандолф Хърст обявява война на Китай!
— Трябва да купим този вестник — каза Катлийн.
Когато тръгнаха отново, тя си оправи шапката и дрехите. Забеляза, че той я гледа, и се усмихна.
Беше бдителна и същевременно спокойна — качества, които в момента се ценяха извънредно много. Преобладаваше апатията — Калифорния гъмжеше от унили, отчаяни типове. А имаше и напрегнати млади мъже и жени, които духом все още живееха на Източното крайбрежие, а телом водеха неуспешна битка с тукашната атмосфера. Обществена тайна беше, че тук продължителното напрежение се понася трудно — тайна, която Стар някак си не искаше да приеме. Но той знаеше, че всеки пристигнал от другаде, поне в началото, впръскваше свежа струя от енергия.
Сега вече и двамата се чувствуваха като добри приятели. Тя не бе направила нито едно движение, нито един жест, които да са в разрез с красотата й, които да я нарушат по един или друг начин. Всичко в нея беше хармонично. Той я преценяваше така, сякаш бе кадър от филм. Не беше евтино-елементарна, нито объркано-сложна, а ясна — в техническия смисъл на тази дума, който включваше хармония, изящество и съразмерност; беше чудесна.
Стигнаха до Санта Моника141, където се намираха величествените къщи на няколко филмови звезди, скупчени в центъра на един кипящ от живот Кони Айланд142. Превалиха билото, гмурнаха се по посока на просторното синьо море и продължиха да пътуват покрай него, докато плажът се отърси от къпещите се и се разстла пред тях като една ту разширяваща се, ту стесняваща се жълта ивица.
141