— Тук си строя къща — обясни Стар, — малко по-нататък. И аз не знам защо я строя.
— Може би за мен — каза тя.
— Може би.
— Много мило, че сте се захванали да строите голяма къща за мен, без дори да знаете как изглеждам.
— Не е толкова голяма. И още няма покрив. Не знаех какъв покрив ще искате.
— На нас не ни трябва покрив. Доколкото разбрах, тук никога не вали. Тук…
Изведнъж млъкна и той разбра, че си е спомнила нещо.
— Спомних си нещо, което вече е минало — обясни тя.
— И какво е то? Някоя друга къща без покрив ли?
— Да, друга къща без покрив.
— Бяхте ли щастлива в нея?
— Живях с един мъж — започна да разказва тя, — дълго, дълго, твърде дълго време. Хората правят такива ужасни грешки. Живях с него дълго след като вече бях пожелала да се махна. Той не ме пускаше. Опитваше се, но не можеше. Затова накрая избягах.
Той я слушаше, претегляше думите й, но не си правеше заключения. Лицето под розово-синята шапка оставаше непроменено. Тя беше на около двадесет и пет години. Би било жалко, ако не бе обичала и не е била обичана.
— Бяхме много близки — продължи Катлийн, — прекалено. Може би трябваше да имаме деца, за да стоят помежду ни. Но човек не бива да има деца, ако къщата му няма покрив.
И така, вече знаеше нещо за нея. Чувствуваше се по-различно от вчера, когато някакъв глас сякаш непрекъснато му повтаряше, като при обсъждане на сценарий: „Ние не знаем нищо за това момиче. Не ни трябва много, но все пак нещо трябва да знаем.“ Сега някакво смътно минало изникна зад нея, нещо по-реално от обляната в лунна светлина глава на Шива.
Стигнаха до ресторанта, загрозен от многобройните неделни автомобили. Когато излязоха от колата, дресираният тюлен изръмжа на Стар като на отдавнашен познат. Господарят му обясни, че тюленът не желаел да се вози на задната седалка в колата, а винаги се прехвърлял на предната. Очевидно човекът беше напълно в плен на тюлена си, макар че още не го съзнаваше.
— Бих искала да видя къщата, която строите — каза Катлийн. — Не ми се пие чай — чаят вече е минало.
Вместо това пи кока-кола и продължиха нататък. Изминаха още петнадесетина километра под слънцето, което блестеше така ярко, че той извади от жабката два чифта очила. След още седем километра свиха към един малък нос и стигнаха до корпуса на къщата му.
Насрещният вятър, който духаше откъм слънцето, хвърляше пръски вода към скалите и колата. Бетонобъркачката, жълтият дървен материал и чакълът зееха като открита рана в морския пейзаж и чакаха да свърши неделята. Двамата заобиколиха и се спряха пред големите каменни блокове, които подсказваха мястото на бъдещата тераса.
Тя погледна към неясно очертаните хълмове в далечината, потръпна леко от студения блясък на слънцето и Стар разбра…
— Не търсете онова, което го няма — бодро каза той. — Представете си, че сте стъпили върху огромен географски глобус — като дете много исках да имам такъв.
— Разбирам ви — обади се тя след миг. — И тогава сякаш усещаш как се върти земята, нали?
Той кимна.
— Да. В противен случай всичко е само mañana143 — очакване да дойде утрото или да изгрее луната.
Минаха под скелето и влязоха вътре. Една от стаите, която щеше да бъде големият салон, бе завършена дори до вградените шкафове за книги, корнизите и стенда за прожекционния апарат. За нейна изненада тази стая водеше към веранда с тапицирани кресла и маса за пинг-понг. Отвън, пред верандата, върху прясно наредените чимове, имаше още една маса за пинг-понг.
— Миналата седмица каних тук гости на обяд, малко преждевременно — призна той. — Затова наредих да донесат някои неща от реквизита — мебели, трева. Исках да видя как бих се чувствувал в тази къща.
— Ама това не е ли истинска трева? — разсмя се тя.
— Разбира се, че е трева.
Зад преждевременната поляна се виждаше изкопът за плувен басейн, окупиран засега от ято чайки, които, щом ги забелязаха, отлетяха.
— Сам ли ще живеете тук? — попита Катлийн. — Дори без танцьорки?
— Вероятно. Някога правех планове, сега вече не. Мислех, че тук ще е приятно да се четат сценарии. Но моят дом всъщност е студията.
— Чувала съм го това за американските бизнесмени.
Той долови критична нотка в гласа й.
— Човек прави това, за което е роден — каза меко. — Почти всеки месец някой се опитва да ме превъзпита, обяснява ми колко безсмислен ще бъде животът ми на старини, когато няма да мога повече да работя. Но нещата не са толкова прости.