— Момичето, с което ме сбърка. Тази, на която се обади по телефона. Тя живееше оттатък пътя, но се премести в Санта Барбара.
— Искаш да кажеш, че тя е уличница ли?
— Изглежда. Работеше „на повикване“.
— Така значи.
— Ако беше англичанка, веднага щях да я разбера. Но тя ми изглеждаше като всички останали. Сама ми го призна, преди да си замине.
Той я видя, че потрепери, стана и наметна раменете й с шлифера си. Отвори някакъв шкаф и от него се изсипаха на пода цял куп възглавници и един гумен дюшек. Там откри и кутия със свещи, които запали, а на мястото на лампата включи електрическата печка.
— Защо Една се страхуваше от мен? — попита ненадейно.
— Защото си продуцент. Тя или някаква нейна приятелка имала ужасен спомен от някакъв продуцент. Освен това мисля, че е безкрайно глупава.
— Как се запозна с нея?
— Тя сама ми се представи. Изглежда, ме помисли за сродна душа. Държеше се много мило. Все повтаряше: „Наричай ме Една“, така че накрая взех да я наричам Една и станахме уж приятелки.
Катлийн се изправи, за да може той да сложи възглавници върху рамката на прозореца и зад гърба й.
— Дай и аз нещо да направя — предложи тя. — Чувствувам се като някакъв търтей.
— Недей да се чувствуваш като търтей — каза той и я прегърна. — Стой така. Стопли се.
Известно време мълчаха.
— Знам защо ме хареса в началото — обади се Катлийн. — Една ми го каза.
— И какво ти каза?
— Че приличам на… Мина Дейвис. А и други хора са ми го казвали.
Той се отдръпна от нея и кимна.
— Ето по това. — Тя прилепи длани към скулите си и леко разтегли кожата. — По това и по това.
— Да — съгласи се Стар. — И най-странното е, че повече приличаш на нея такава, каквато беше в действителност, отколкото каквато изглеждаше на екрана.
Катлийн се изправи, за да смени темата, сякаш се страхуваше от нея.
— Вече се стоплих — каза. Отиде до шкафа и надникна в него. Върна се, препасала къса престилка на прозрачни шарки, като снежинки. Огледа се критично около себе си.
— Току-що се нанесохме и много естествено, в стаята все още има ехо — каза тя.
Отвори вратата на верандата и издърпа два плетени стола, като ги изтръска от дъжда. Той я наблюдаваше внимателно, но и почти със страх да не би да направи погрешно движение и да развали магията. Беше наблюдавал много жени на актьорски пробни снимки и бе виждал как секунда след секунда красотата им изчезва, сякаш прекрасна статуя е започнала да се движи с мършавите крайници на хартиена кукла. Ала Катлийн беше стъпила здраво на краката си — крехкостта й беше само привидна.
— Спряло е да вали — каза тя. — В деня, в който пристигнах тук, валеше. Такъв ужасен дъжд, толкова силен, сякаш цвилеха коне.
Той се засмя.
— Ще ти хареса. Особено ако останеш да живееш в Калифорния. Ще останеш ли? Защо не ми издадеш тайната си?
Тя поклати глава.
— Не сега. Няма нищо особено за казване.
— Тогава ела.
Катлийн се приближи и застана до него, а Стар притисна лицето си към хладната материя на престилката.
— Ти си един уморен човек — каза тя и зарови пръстите на ръката си в косата му.
— Но не, ако става дума за любов.
— Нямах това предвид — побърза да уточни тя. — Исках да кажа, че ще се поболееш от работа.
— Не се дръж като майка.
„Дръж се като уличница“ — добави наум. Искаше да разчупи стереотипа на живота си. Ако наистина щеше да умре скоро, както му бяха казали двамата лекари, искаше поне за известно време да престане да бъде Стар и да се втурне след любовта — като мъжете без никакви таланти, като безименните младежи, които скитосват из улиците в мрака.
— Сваляш ми престилката — меко каза тя.
— Да.
— Някой да не мине отвън по плажа? Да изгасим ли свещите?
— Не, не ги изгасяй.
Малко по-късно Катлийн, полуизлегната на една бяла възглавница, му се усмихна и каза:
— Чувствувам се като Венера в раковината.
— Защо?
— Погледни ме — не ти ли напомням за Ботичели?
— Не знам — усмихна се той. — Сигурно, щом казваш.
Тя се прозя.
— Толкова ми е хубаво. Много те обичам.
— Ти май знаеш доста неща?
— В какъв смисъл?
— И от най-дребните ти забележки си личат знанията ти. Или може би от начина, по който говориш.