Тя се замисли.
— Не знам чак толкова много. Не съм учила в университет, ако това имаш предвид. Но мъжът, за когото ти разказах, знаеше всичко и страдаше от манията да ме образова. Правеше ми учебни програми, караше ме да посещавам лекции в Сорбоната, да ходя по музеите. И аз понаучих това-онова.
— Той какъв беше?
— Художник и голям деспот. И още много други неща. Искаше да ме подготви да чета Шпенглер — всичко беше заради това. Трябваше да изучавам история, философия, хармония единствено за да мога да чета Шпенглер, но аз го оставих, преди да стигнем до Шпенглер. Мисля, че накрая това беше главната причина, задето не искаше да ме пусне да си вървя.
— Кой е този Шпенглер?
— Нали ти казах, че не стигнахме дотам — засмя се тя. — И сега аз най-упорито се опитвам да забравя всичко, защото едва ли ще срещна друг като него.
— О, не, не бива да забравяш — възкликна Стар ужасен. Той питаеше дълбоко уважение към ерудицията, някакъв родов спомен за старите „шулета“145. — Не бива да забравяш.
— Учението ми заместваше децата.
— Ти би могла да го предадеш на своите деца — каза той.
— Кой знае.
— Разбира се, че би могла. Ще ги учиш още от малки. Ето аз сега, когато искам да науча нещо, трябва да питам някой впиянчен сценарист. Недей да унищожаваш знанията си.
— Добре — обеща тя и се изправи. — Ще ги предам на децата си. Но познанието няма край — колкото повече знаеш, толкова по-добре разбираш, че имаш все повече и повече да учиш. Онзи човек можеше да стане всякакъв, ако не беше страхливец и глупак.
— Но ти си била влюбена в него.
— О, да, с цялото си сърце. — Тя се взря през прозореца, заслонявайки очите си с длан. — Там нещо свети. Да слезем на брега.
Той скочи на крака и извика:
— Сигурно е грунионът.
— Какво е това?
— Тази вечер е. Във всички вестници писаха.
Забърза навън и тя го чу, че отваря вратата на колата. След малко се върна с един вестник.
— В десет и шестнадесет. Значи остават още пет минути.
— Това лунно затъмнение ли е или какво?
— Една риба, която се появява в точно определен момент — обясни той. — Остави си обувките и чорапите и ела с мен.
Беше прекрасна синя нощ. След малко щеше да настъпи приливът и малките сребърни рибки се люшкаха навътре в морето в очакване на десет часа и шестнадесет минути. Секунди след това време те надойдоха заедно с прилива и се замятаха върху пясъка, а Стар и Катлийн зашляпаха с босите си крака между тях. Покрай брега вървеше негър и бързо събираше рибките в две кофи, сякаш бяха съчки. Те идваха по две, по три, на групи и тълпи, упорити, възбудени и възмутени от големите боси крака на натрапниците, така както бяха идвали и преди сър Франсис Дрейк да прикове табелката си към една от големите скали на брега.
— Ех, защо нямам още една кофа — каза негърът, отдъхвайки си за момент.
— Отдалече идваш — забеляза Стар.
— По-рано отивах в Малибу, но на ония там, от киното, не им е приятно.
Дойде нова вълна и ги накара да се отдръпнат назад, после бързо се оттегли и пясъкът отново закипя от живот.
— Струва ли си да вървиш толкова? — попита Стар.
— За мене не това е важното. Всъщност излязох, за да почета малко Емерсън. Вие чели ли сте го?
— Аз съм чела, някои неща — каза Катлийн.
— Ето тука под ризата съм го пъхнал. Нося си и малко литература на розенкройцерите146, но те вече ми омръзнаха.
Вятърът се поусили — вълните станаха по-големите тръгнаха покрай разпенения предел на водата.
— Вие какво работите? — попита негърът Стар.
— Работя в киното.
— Аха. — След секунда добави: — Аз не ходя на кино.
— Защо? — остро го попита Стар.
— Няма никаква полза. И децата си не пускам.
Стар го наблюдаваше, а Катлийн наблюдаваше Стар, готова да го защити.
— Има и хубави филми — каза тя под дъжда от водни пръски. Но негърът не я чу. Чувствуваше, че може да му се противопостави, и повтори думите си. Той само я погледна безразлично.
— Братството на розенкройцерите против киното ли е? — попита Стар.
— Те май и сами не знаят за какво са. Една седмица са за едно, следващата — за друго.
Само рибките си знаеха работата. Вече бе минал половин час, а те продължаваха да прииждат. Двете кофи на негъра бяха пълни и накрая той тръгна напряко през плажа към шосето, без да съзнава, че е разстроил цяла една индустрия.
145
146