Стар и Катлийн се върнаха в къщата, тя се замисли как да го избави от внезапно връхлетелите го черни мисли и каза:
— Бедният стар Самбо.
— Какво?
— Не наричате ли негрите „Самбо“?
— Не ги наричаме нищо специално. — Помълча и добави: — Те си имат свои филми.
Вътре в къщата Катлийн си обу чорапите и обувките пред електрическата печка.
— Сега Калифорния ми харесва повече — бавно каза тя. — Сигурно съм била зажадняла за любов.
— Но не е само това, нали?
— Знаеш, че не е.
— Приятно ми е да съм близо до теб.
Тя се изправи и въздъхна лекичко — толкова леко, че той дори не я чу.
— Не искам да те загубя — продължи Стар. — Не знам какво мислиш за мен и дали въобще мислиш за мен. Предполагам, сама разбираш, че моята любов е мъртва — поспря за миг, замисли се дали наистина е така, — но ти си най-привлекателната жена, която съм срещал и аз не знам откога. Не мога да отместя погледа си от теб. Не знам какъв е точно цветът на очите ти, но те ме карат да съжалявам всички останали хора на този свят…
— Стига, стига — извика тя през смях. — Ще ме накараш по цели дни да се гледам в огледалото. Очите ми нямат никакъв определен цвят — те са просто очи, с които се гледа, и аз съм една най-обикновена жена. Наистина, зъбите ми са хубави за англичанка…
— Зъбите ти са красиви.
— … но аз не мога да се хвана на малкия пръст на всички тези момичета, които срещам тук…
— Престани — прекъсна я той. — Това, което казах, е вярно, а аз съм сдържан човек.
Тя постоя неподвижна, замислена. Погледна го, после отново се замисли, пак го погледна — и се отказа да мисли повече.
— Трябва да тръгваме — каза.
Връщайки се, те вече бяха съвсем други хора. Четири пъти този ден бяха изминали едно и също разстояние по крайбрежното шосе и всеки път бяха различни. Сега бяха оставили зад себе си любопитството, тъгата, любовното желание; това беше едно истинско завръщане — към себе си, към цялото им минало и бъдеще, към надвисналата реалност на утрешния ден. Той я помоли да седне по-близо до него в колата и тя се подчини, но това не ги сближи повече, защото в момента близостта им не се движеше, не нарастваше. Нищо не стои на едно място. На езика му беше да я покани да пренощува в къщата, която държеше под наем, но чувствуваше, че така ще издаде самотата си. Когато колата се закатери по стръмния път към нейния дом, Катлийн взе да търси нещо зад възглавничката на седалката.
— Загуби ли нещо?
— Сигурно е паднало навън — каза тя, ровейки из чантата си в тъмното.
— Какво беше то?
— Един плик.
— Нещо важно ли?
— Не.
Но когато стигнаха до къщата и Стар запали лампичката на контролното табло, тя му помогна да свалят възглавниците и пак огледа всичко.
— Няма значение — каза накрая и двамата тръгнаха към вратата. — Всъщност какъв е адресът ти?
— Бел Еър, само толкова. Няма номер.
— Къде се намира Бел Еър?
— Той е нещо като жилищен квартал близо до Санта Моника. Но ти по-добре ми се обаждай в студията.
— Добре… лека нощ, мистър Стар.
— Мистър Стар? — повтори той, изненадано.
Тя кротко се поправи.
— Тогава лека нощ, Стар. Така по-добре ли е?
Той се почувствува отблъснат.
— Както желаеш.
Не искаше да допусне отчуждението и у себе си. Без да сваля очи от нея, наклони глава на едната страна, после на другата, наподобявайки нейния жест, и сякаш казваше без думи: „Ти знаеш какво стана с мен.“ Тя въздъхна. Сетне се отпусна в прегръдките му и за момент отново беше изцяло негова. Изпреварвайки следващата промяна, Стар прошепна „лека нощ“, обърна се и се качи в колата си.
По криволичещия път надолу той се заслуша в себе си, сякаш очакваше да чуе някаква по-особена музика, някаква мощна и силно въздействуваща пиеса от неизвестен композитор, която щеше да бъде изпълнена за първи път. Ей сега ще прозвучи темата, но тъй като композиторът не му е известен, няма да може веднага да я разпознае. Тя ще се появи предрешена, да речем, като песента на автомобилните клаксони от пъстрите градски булеварди или ще се чува едва-едва, като приглушен барабанен бой по повърхността на луната. Той напрегна слух, за да я долови; знаеше само едно — че започва да звучи музика, която му харесваше, но не разбираше. Трудно може да те развълнува нещо, което ти е познато от начало до край — докато тази музика сега бе нова и объркваща; ако я прекъснеш по средата, няма да успееш да си я довършиш по образеца на някоя стара партитура.