Ведно с тази музика, преплетена с нея, го занимаваше и натрапчивата мисъл за негъра от плажа. Той чакаше Стар в дома му — със своите кофи, пълни със сребърни рибки, щеше да го чака и в студията на следващата сутрин. Беше казал, че не позволява на децата си да гледат „историите“ на Стар. Не беше прав, това бяха предразсъдъци и Стар трябваше някак си да му го покаже. Трябваше да се заснеме филм, много, десетки филми, за да му се покаже, че не е прав. След разговора си с него Стар изхвърли четири филма от плановете си — снимките за единия трябваше да започнат идущата седмица. И четирите бяха на ръба, що се отнася до художествената им стойност, но сега Стар ги погледна с очите на негъра и видя, че са боклук. Затова пък върна в списъка си един „труден“ филм, който беше подхвърлил на вълците — на Брейди, Маркъс и останалите, — за да си отвори място за друго. Сега той го спаси заради негъра.
Когато спря пред вратата на къщата си, лампите на входа светеха и прислужникът филипинец слезе по стълбите, за да паркира колата в гаража. В библиотеката Стар намери списък на телефонните обаждания:
Лаборуиц
Маркъс
Харлоу
Райнмънд
Феърбанкс
Брейди
Коулман
Скуръс
Флайшакър и т.н.
Филипинецът влезе в стаята с писмо в ръка.
— Това падна от колата — обясни той.
— Благодаря — каза Стар. — Тъкмо се чудех къде е.
— Тази вечер ще гледате ли филм, мистър Стар?
— Не, благодаря, можеш да си лягаш.
Писмото, за негова изненада, бе адресирано до мистър Мънро Стар. Понечи да го отвори, но се сети, че Катлийн го търсеше и може би искаше да си го вземе обратно. Ако тя имаше телефон, щеше да й се обади, за да получи разрешение да го отвори. За момент го задържа в ръце. Било е съчинено, преди да се срещнат — мисълта, че написаното в него вече не е валидно, му създаваше особено усещане; то представляваше интерес само като спомен, като свидетелство за едно отминало състояние на духа.
И все пак не му се искаше да го прочете, без да я е питал. Остави го върху купчината със сценариите и седна, вземайки най-горния върху скута си. Чувствуваше се горд, задето устоя на първоначалния импулс да отвори писмото. Явно не си беше „изгубил ума“. Той и по Мина не си бе губил ума, дори в самото начало — те двамата просто бяха възможно най-подходящата и най-величествената двойка. Виж, Мина винаги го бе обичала, а точно преди смъртта й се отприщи и неговата нежност — най-ненадейно и противно на волята му, — разрасна се и той се оказа влюбен в нея. Влюбен едновременно в Мина и в смъртта — в онзи свят, в който тя изглеждаше тъй самотна, че на него му се искаше да я придружи.
Впрочем жените поначало не бяха слабото му място — неговият брат бе пропаднал заради някаква дама или по-точно заради една, после втора, после трета. Докато Стар, на младини, опиташе ли с някоя жена, повече не повтаряше — все едно, че изпиваше едно-единствено питие. Съвсем друг път стоеше пред неговия ум — много по-привлекателен от пътя на чувствените удоволствия. Подобно на мнозина младежи с блестящи дарби той бе станал емоционално съвършено студен. Още съвсем млад, може би не повече от дванадесетгодишен, изпита характерното за хората с изключителни умствени възможности тотално отрицание; каза си: „Ето виж, всичко това е погрешно… някаква страхотна бъркотия… лъжа… измама“, и унищожи всички чувства в себе си — по примера на мъжете от неговия тип. Но след това, наместо да се превърне в негодник, както става с повечето от тях, той се огледа в получилата се празнота и си каза: „А, не, така не бива.“ И тогава се научи на толерантност, доброта, снизходителност и дори обич, сякаш бяха уроци.
Прислужникът филипинец внесе гарафа с вода, купи с ядки и плодове и му пожела „лека нощ“. Стар разтвори първия сценарий и се задълбочи.
Чете в продължение на три часа, като от време на време спираше — редактираше без молив, наум. На моменти вдигаше поглед от текста, стоплен от някаква смътна щастлива мисъл, която я нямаше в сценария, и всеки път му трябваха поне една-две минути, за да я определи. Тогава разбираше, че това е мисълта за Катлийн, и поглеждаше към писмото — колко хубаво, че има от нея писмо.