Беше три часът през нощта, вената на тила му взе да пулсира — знак, че е време да приключва. Сега, в изтичащата нощ, Катлийн му се струваше много далечна, нейните различни образи се сливаха в спомена за една непозната, с която го свързваха само няколко кратки часа. Съвсем естествено изглеждаше да отвори писмото.
Скъпи мистър Стар,
След половин час ще се срещна с вас. Когато се сбогуваме, ще ви дам това писмо. Искам да ви съобщя, че ми предстои скоро да се омъжа и повече няма да мога да се виждам с вас.
Трябваше да ви кажа всичко това снощи, но то като че ли не ви интересуваше. А днес щеше да бъде глупаво да прахосам хубавия следобед в подобни приказки и да гледам как стихва интересът ви към мен. По-добре е той да прекъсне изведнъж — сега. Вече ще съм ви разказала достатъчно за себе си, за да сте се убедили, че не съм Голямата печалба. (Този израз научих току-що от моята снощна сътрапезничка, която ме навести и стоя цял час. Според нея никой освен вас не е Голямата печалба. Тя очевидно ми го каза, за да ви го предам, тъй че, ако е възможно, намерете й някаква работа.)
Много съм поласкана, че човек, който непрекъснато вижда около себе си толкова много на брой красиви жени… не мога да довърша това изречение, но вие се сещате какво имам предвид. А и ако не тръгна веднага, ще закъснея за срещата си с вас.
Първото чувство, което изпита Стар, беше нещо като страх; втората му мисъл бе, че писмото вече не важи — тя искаше да си го вземе обратно. Но после си спомни нейното „мистър Стар“ точно преди да се разделят и че го бе попитала за адреса му — вероятно вече бе написала друго писмо, с което също му казваше „сбогом“. Съвсем нелогично, той бе потресен от безразличието на писмото към онова, което стана по-късно. Прочете го отново и установи, че то не предсказва нищо. И все пак, когато се разделиха пред къщата й, Катлийн бе решила да остави писмото в сила, омаловажавайки случилото се помежду им, пренебрегвайки факта, че през този следобед за нея не бе съществувал друг мъж. Ала той вече не беше сигурен в това и цялата случка започна да се разпада, колкото и да се опитваше да я възстанови в паметта си. Колата, възвишението, шапката, музиката, самото писмо отлетяха като парчетата покривна мушама от купчините чакъл пред къщата му. Отиде си и Катлийн и отнесе със себе си своите така добре запомнени жестове, едва забележимото движение на главата си, своето силно пламенно тяло, босите крака, шляпащи по мокрия, разровен от прибоя пясък. Небето избледня и изчезна, вятърът и дъждът се превърнаха в зловещи стихии, които повлякоха сребърните рибки обратно в морето. Чакаше го още един, подобен на всички други, ден — ден, в който му бе останала само купчината сценарии върху бюрото.
Стар тръгна нагоре по стълбите. На площадката на първия етаж Мина отново умря и постепенно, стъпало по стъпало, потънал в своето униние, той отново я забрави. Около него се простираше празният етаж — вратите, зад които не спеше никой. В своята спалня Стар си свали връзката, развърза си обувките и седна на леглото. Само едно нещо беше останало недовършено, но какво — не можеше да си спомни; после си го спомни — нейната кола все още стоеше на паркинга пред хотела. Нагласи часовника да звъни така, че да има шест часа сън.
Тук разказът се продължава от Сесилия. Мисля, че ще бъде много интересно да опиша собственото си поведение по онова време, тъй като това е един период в живота ми, от който се срамувам. А когато човек говори за нещо, от което се срамува, обикновено се получава добър разказ.
Когато изпратих Уайли на масата на Марта Дод, той не успя да разузнае кое е момичето, но това изведнъж се превърна за мен в най-важното нещо на света. Предположих — както се оказа, съвършено правилно, — че същото се отнася и за Марта Дод. Да си седял на една маса с момиче, ухажвано от принц и което може да стане една от владетелките в нашето затворено феодално общество, и да не знаеш дори името му!
С Марта се познавах бегло и щеше да е неуместно да я питам открито, затова в понеделник се отбих в студията при Джейн Мелъни.
Може да се каже, че с Джейн бяхме приятелки. Отношението ми към нея беше като на дете към човек, зависим от неговото семейство. Знаех, че е сценаристка, но бях израснала с мисълта, че сценаристът и секретарката са едно и също, само дето сценаристът мирише на алкохол и по-често бива канен на обеди или вечери. В тяхно отсъствие и за едните, и за другите се говореше по еднакъв начин — изключение се правеше за онзи особен вид сценаристи, наречени драматурзи, които идваха от Източното крайбрежие. Към тях, поне в началото, се отнасяха с уважение, но ако останеха по-дълго, и те потъваха заедно с другите в съсловието на чиновниците.