Кабинетът на Джейн беше в „стария корпус на сценаристите“. Всяка киностудия си имаше по едно такова крило на мъченията, останало от дните на нямото кино, в което и до днес отекват глухите стонове на заточените тук наемни драскачи. Разказваше се един анекдот как някакъв нов продуцент веднъж обходил сградата и после попитал възбудено ръководството: „Какви са тези хора?“ — „Минават за сценаристи.“ — „И аз така мислех. Само че ги наблюдавах в продължение на десет минути и двама от тях не написаха нито ред.“
Джейн седеше зад пишещата машина и тъкмо се готвеше да приключи работата си, за да обядва. Най-откровено й съобщих, че имам съперница.
— Някаква съвсем неизвестна персона — обясних аз. — Даже името й не мога да науча.
— Е, аз може би знам нещичко — заяви Джейн. — Чух го от един човек.
Човекът, разбира се, беше нейният племенник Нед Солинджър, който работеше като момче за всичко при Стар. Навремето бил нейната гордост и надежда. Изпратила го да учи в Нюйоркския университет, където играл в отбора по ръгби. Записал медицина, но още в първи курс, след като някакво момиче го отблъснало, изрязал най-скриваната част от един женски труп и я изпратил на момичето. Не знам защо. Изпаднал в немилост пред съдбата и хорските очи, той отново започнал живота си от дъното и все още се намираше там.
— Какво знаеш? — попитах.
— През нощта на земетресението тя паднала в езерото в снимачното градче, той се хвърлил във водата и я спасил. Един друг човек ми каза пък, че била скочила от неговия балкон и си счупила ръката.
— А каква е?
— Ами странното е, че…
Телефонът иззвъня и аз трябваше да изчакам неспокойно дългия й разговор с Джо Райнмънд. Той, изглежда, се опитваше да разбере по телефона доколко я бива в писането и дали въобще е писала сценарии. А за нея се говореше, че е жива свидетелка на момента, в който Грифит изобретил едрия план! Докато той говореше, тя тихичко стенеше, гърчеше се, правеше разни физиономии в слушалката, отпускаше я в скута си, та почти да не го чува както говори, и същевременно бъбреше с мен.
— А той какво прави? Гледа само да минава времето между заседанията ни?… Всеки един от тези въпроси ми е задавал поне по десет пъти… При това всичко съм му го изложила писмено…
А в телефонната слушалка:
— Ако стигне до Мънро в този си вид, няма аз да съм виновна. Искам да си свърша работата докрай.
Тя отново стисна мъченически очи.
— Сега пък разпределя ролите… най-напред второстепенните… ще ангажира Бъди Ебсън… Боже господи, той просто няма какво друго да прави в момента… ето че стигна до Уолтър Дейвънпорт — бърка го с Доналд Крисп… разтворил е на коленете си големия справочник с имената на актьорите, чувам го как обръща страниците… прави ми се на важна клечка, втори Стар, само че, за бога, аз трябва да напиша две сцени до обедната си почивка.
Най-после Райнмънд свърши разговора или някой там при него го прекъсна. Влезе един от сервитьорите на столовата, донесе обяда на Джейн и кока-кола за мен — това лято не обядвах. Преди да започне да се храни, Джейн натрака едно изречение на пишещата си машина. Интересен ми беше нейният маниер на писане. Случих се при нея веднъж, когато те двамата с някакъв младеж изплагиатствуваха една история от „Сатърди Ивнинг Поуст“ — само промениха героите. Седнаха да пишат сценария, като гледаха всяка реплика да е отговор на предишната, и, разбира се, всичко звучеше така, както когато хората в действителния живот се напъват да бъдат някакви — смешни или любезни, или смели. След това ми се искаше да видя този филм на екрана, но някак го пропуснах.
Обичах Джейн както се обича стара евтина играчка. Тя изкарваше по три хиляди на седмица, но всички мъже, за които се омъжваше, пиеха и я пребиваха почти до смърт. Днес обаче бях дошла при нея с користна цел.
— Не знаеш ли името й? — настоях.
— А, името ли? — рече Джейн. — Той дълго време след това я търсел, но накрая споменал на Кейти Дулън, че името се оказало погрешно.
— Но явно я е намерил. Познаваш ли Марта Дод?
— Ах, не му провървя на това момиче! — възкликна Джейн с театрално съчувствие.