— Можеш ли утре да я поканиш на обяд?
— Хм, мисля, че все пак има какво да яде. Някакъв мексиканец…
Обясних й, че мотивите ми не са благотворителни — Джейн се съгласи да ми помогне. Още веднага се обади на Марта Дод.
На следващия ден отидохме да обядваме в „Браун Дарби“ в Бевърли Хилс — безжизнен ресторант, чиито, постоянни клиенти, привличани от добрата храна, изглеждаха така, сякаш биха искали да си полегнат. По обяд има известно раздвижване, когато жените през първите пет минути след обяда се правеха на весели, но ние бяхме една спокойна тройка. Трябваше веднага да мина към предмета на моето любопитство. Марта Дод беше провинциалистка, която така и не бе проумяла какво се бе случило с нея и не беше спечелила от преживелиците си нищо друго освен изморения израз на очите. Тя все още вярваше, че животът, от който бе вкусила, представляваше действителността, а това сега е само едно продължително очакване.
— През хиляда деветстотин двадесет и осма година имах прекрасна вила — разказа ни тя, — с голямо място — тридесет акра, малко игрище за голф, басейн и страхотна гледка. Цяла пролет газех до коленете в маргарити.
Накрая стана така, че я поканих някой път да я заведа при татко… С това просто се наказвах заради моята „двойна подбуда“, от която се срамувах. В Холивуд човек не смесва подбудите — може да оплете конците. На всички веднага им става ясно, че нещо криеш, и атмосферата те съсипва. Двойната подбуда е пълна загуба на време и усилия.
Джейн ни остави пред портала на студията, възмутена от моето малодушие, Марта беше възбудена от перспективите да започне отново своята кариера — не кой знае колко големи, като се имат предвид седемте години забвение, и не особено охотно дадени, но аз наистина щях да говоря най-решително с татко. Той и себеподобните му не обичаха да помагат на хора като Марта, които в даден момент са им спечелвали сума ти пари. Оставяха ги да потънат в нищетата и да преживяват криво-ляво като статисти — би било по-милостиво да ги прогонят някъде надалеч. Но това лято баща ми така много се гордееше с мен. Непрекъснато трябваше да го възпирам да не разказва на всеки срещнат какво съкровище съм — толкова добре съм възпитана. А Бенингтън, ах, какво първокласно учебно заведение. Мили боже, виж ти! Уверявах го, че и там, както навсякъде, има съвършени слугини и пачаври, умело прикрити под красивите сексапилни парцали на Пето Авеню, но татко не отстъпваше — защитаваше Бенингтън, все едно, че сам бе учил там. „Ти получи всичко“ — обичаше да казва с щастливо изражение на лицето. „Всичко“-то включваше между другото и двете години във Флоренция, където с голяма мъка успях да остана единствената девственица в цялото училище, както и въвеждането ми в обществото в Бостън. Според него аз бях достоен потомък на чудесната стара търговска аристокрация.
Ето защо бях сигурна, че той ще направи нещо за Марта Дод. На път за кабинета му се унесох в грандиозни фантазии за това как помагам и на Джони Суонсън, каубоя, и на Ивлин Брент, и на много други захвърлени цветя. Татко беше очарователен и отзивчив човек — ако изключим впечатлението ми от онзи път, когато го зърнах неочаквано в Ню Йорк — и имаше нещо трогателно в това, дето ми беше баща. В края на краищата той беше моят баща — за мен би направил всичко на този свят.
В приемната беше само Розмари Шмийл, която говореше по телефона на Бърди Питърс. Тя ми махна с ръка да седна, но аз бях преизпълнена с плановете си, казах на Марта да бъде спокойна, натиснах бутона под бюрото на Розмари и тръгнах към вече отворената врата.
— Баща ти е в заседание — извика Розмари. — Не че е в заседание, но ми каза да…
Вече бях минала през вратата, през малкия вестибюл и през следващата врата в кабинета, където заварих татко по риза, много потен, да се опитва да отвори прозореца. Денят беше горещ, но не чак толкова и аз реших, че е болен.
— Не, нищо ми няма — каза той. — Какво искаш?
Обясних му. Изложих му цялата си теория за хората като Марта Дод, крачейки напред-назад из кабинета му. Разказах му как може да ги използува и да им осигури редовна работа. Той като че ли ме слушаше развълнуван, все кимаше и се съгласяваше, и аз го почувствувах така близък, както не го бях чувствувала от много дълго време. Отидох до него и го целунах по бузата. Той трепереше и ризата му беше цялата подгизнала.
— Но ти си болен — казах — или имаш неприятности…
— Нищо подобно.