— Искате да кажете убийство.
— Вие пак вашето! — усмихна се Стар. — Може да бъде паяк, който плете паяжината си по стъклото на прозореца.
— А, да, разбирам.
— Боя се, че не разбирате, мистър Боксли. Разбирате от гледна точка на вашето изкуство, но не и на нашето. Паяците запазвате за себе си, а убийствата се опитвате да лепнете на нас.
— Май ще е по-добре да се откажа — рече Боксли. — Не ме бива. Вече три седмици съм тук, а още не съм направил нищо. Давам предложения, но никой не ги използува.
— Искам да останете. Нещо във вас самия не обича киното, не обича да разказва истории по този начин…
— Толкова е досадно — избухна Боксли. — Не можеш да…
Сам се възпря да продължи по-нататък. Знаеше, че Стар, кормчията, беше намерил време за него въпреки непреставащия силен вятър, че те двамата говореха на фона на вечното скърцане на кораба, който продължаваше своето опасно пътуване в откритото море. Понякога имаше друго усещане — че са в огромна каменоломна, където дори прясно изсечените късове мрамор носят следите от стари фронтони, съдържат полузаличени надписи от миналото.
— Жалко, че трябва да се работи по този начин — продължи Боксли. — Всичко идва от тази масовост на киното.
— Това е условието — каза Стар. — Винаги има някакво гадно условие. Ето сега снимаме филм за живота на Рубенс. Представете си, че ви поръчам да направите портрети на разни богати глупаци като Бил Брейди, мен, Гари Купър или Маркъс, а пък на вас ви се иска да нарисувате Исус Христос. Няма ли да имате чувството, че ви поставям условие? Нашето условие е да се вземат любимите теми на широките маси, да се обработят и да им се върнат обратно. И най-важното — тези теми трябва да се подсладят. Така че не пестете захарта, мистър Боксли!
Боксли знаеше, че довечера може да седнат с Уайли Уайт в „Трокадеро“ и да изливат гнева си срещу Стар, но той бе чел лорд Чарнуд149 и разбираше, че Стар, подобно на Линкълн, водеше продължителна война на много фронтове; почти без чужда помощ, само за едно десетилетие, той бе тласнал киното рязка напред, тъй че сега съдържанието на стойностните филми беше по-всеобхватно и по-богато от това на театралния спектакъл. Стар беше станал творец не по професия, а по неволя, така както Линкълн бе станал пълководец.
— Елате с мен в кабинета на Лаборуиц — каза Стар. — Там в момента имат нужда от подслаждане.
В кабинета на Лаборуиц двама сценаристи, една стенографка и един смълчан организатор седяха, обвити в цигарен дим, в същата напрегната безизходица, в която ги бе оставил Стар преди три часа. Той огледа едно подир друго лицата им и не видя нищо. Лаборуиц се опита да извини поражението си с глас, изпълнен със страхопочитание.
— Работата е там, Мънро, че персонажите са прекалено много.
Стар изсумтя добродушно.
— Това е основното във филма.
Той извади няколко монети от джоба си, погледна нагоре към лампата и подхвърли половиндоларова монета, която падна със звън в обърнатия към тавана абажур. После огледа останалите монети и избра една от четвърт долар.
Лаборуиц го наблюдаваше с нещастно изражение; знаеше, че това е любим номер на Стар, и разбра, че краят е близко. В този момент всички бяха с гръб към него. Измъкна изведнъж ръцете си изпод бюрото и ги изпъна силно нагоре, толкова силно, че дланите сякаш се откъснаха от китките, и после при падането им отново си ги намести. Почувствува се по-добре. Беше възвърнал душевното си равновесие.
Единият от сценаристите също извади няколко монети от джобовете си и веднага се заеха да уточнят правилата.
— Монетата трябва да падне в абажура, без да докосне веригата. Всичко, което падне вътре, е за спечелилия по точки.
Играха половин час — всички без Боксли, който седеше настрана и се ровеше в сценария, и без стенографката, която, за да върши нещо, изчисли колко струва времето, изгубено от четиримата участници в играта, и получи цифрата хиляда и шестстотин долара. Накрая победи Лаборуиц — печелеше пет долара и петдесет цента. Един прислужник донесе стълба, за да извади парите от абажура.
Изведнъж Боксли проговори:
— Що за фалшиви безвкусици!
— Какво?
— Това въобще не е филм.
Всички го погледнаха изненадани. Стар прикри усмивката си.
— Най-после един истински кинаджия! — викна Лаборуиц.
149