Прекосиха парка Грифит, минаха покрай тъмните студии „Бърбанк“, покрай летищата и продължиха по пътя за Пасадина, оставяйки зад себе си неоновите надписи на крайпътните кабарета. Дълбоко в себе си той я желаеше, но беше късно и дори само това пътуване му доставяше огромно удоволствие. Двамата се държаха за ръце, а по едно време тя се притисна до него и му каза: „Толкова си мил. Обичам да бъде с теб.“ Но мисълта й беше раздвоена — за разлика от неделния следобед тази нощ не беше негова. Катлийн бе погълната от самата себе си, възбудена от разказа за собствените си приключения. През цялото време Стар се питаше дали не слуша историята, която тя бе запазила за Американеца.
— Откога познаваш Американеца? — попита той.
— От няколко месеца. Срещахме се от време на време. Разбирахме се. Той все казваше: „Отсега нататък всичко ще бъде наред.“
— Тогава защо ми се обади?
Тя се поколеба, преди да отговори.
— Исках да те видя още веднъж. Освен това той трябваше да пристигне днес, но снощи ми телеграфира, че ще се забави с една седмица. Исках да поговоря с някой приятел. В края на краищата ти си мой приятел, нали?
В този момент той я желаеше страшно много, но част от съзнанието му оставаше трезва и сякаш непрекъснато повтаряше: „Тя иска да види дали съм влюбен в нея, дали ще се оженя за нея. Тогава ще реши дали да отхвърли другия мъж. Но ще се замисли над този въпрос едва след като аз се обвържа.“
— Влюбена ли си в Американеца? — попита Стар.
— О, да. Всичко вече е решено. Той ме спаси, без него щях да се побъркам. Сега заради мен се премества на другия край на света. Аз настоявах.
— Добре, но влюбена ли си в него?
— О, да. Влюбена съм.
Това „о, да“ му говореше, че не е, насърчаваше го да й разкрие чувствата си — тя щеше да му позволи. Той я прегърна и бавно я целуна по устата. Дълго време стояха така прегърнати. Чувствуваше я толкова близка.
— Тази нощ не — прошепна тя.
— Добре.
Минаха по моста на самоубийците с новата висока телена ограда.
— Знам какво изпитва човек, но е глупаво — продума Катлийн. — Англичаните не се самоубиват, когато не получат онова, което желаят.
Обърнаха на паркинга пред един хотел и потеглиха обратно. Нощта беше тъмна, безлунна. Вълната на желанието бе отминала, известно време и двамата мълчаха. Нейният разказ за крале, кой знае защо, бе върнал кадрите на живота му назад, към перленобелите светлини на главната улица в Ири, щата Пенсилвания, когато беше петнадесетгодишно момче. Имаше един ресторант, на чиято витрина се виждаха раци, зелени водорасли и ярко осветената кухина на една раковина, а по-нататък, зад червената завеса, тегнеше тайнственото присъствие на непознати хора сред музиката на цигулки. Това беше точно преди да замине за Ню Йорк. Жената до него му напомняше за покритите с ледени кубчета риби и раци на витрината. Тя беше Красива кукла. Мина никога не е била Красива кукла.
Двамата се погледнаха и нейните очи го запитаха: „Да се омъжа ли за Американеца?“ Той не отговори. След малко каза гласно:
— Да отидем някъде за уикенда.
Тя се замисли.
— За утре ли говориш?
— Боя се, че да.
— Ще ти кажа утре.
— Кажи ми тази вечер. Страхувам се да не…
— … намериш писмо в колата ли? — засмя се тя. — Не, в колата няма писмо. Сега вече знаеш почти всичко.
— Почти?
— Да… почти. С изключение на някои дреболии.
Стар трябваше да узнае какви са тези дреболии.
Щяла да му ги каже утре. Той се съмняваше — искаше да се съмнява, — че става дума за изневери: твърде дълго и твърде здраво е била свързана с този неин „един мъж“, с краля. Да живееш три години в такова неестествено състояние — с единия крак в двореца, а с другия на бунището.
— В такива случаи трябва да умееш да се смееш — обясни тя. — Аз се научих да се смея.
— Той можеше да се ожени за теб, можеше да бъдеш втора мисис Симпсън151 — възмути се Стар.
— Но той беше женен. А и не беше романтик — отговори Катлийн и се замисли.
— А аз романтик ли съм?
— Да — неохотно отвърна тя, сякаш си разкриваше козовете. — Донякъде. Ти си трима или четирима различни мъже и всеки от тях е неприкрит. Като всички американци.
151