— Всеки път повече — казах аз. — И най-много последния.
Той помисли малко и като че ли се съгласи.
— Изглежда, е така. Най-много последния път.
Не ми хареса тона, с който го каза, и изведнъж усетих, че дълбоко в себе си е нещастен.
— Всъщност любовта е досадна работа — отсече той. — По-добре е, като свърши.
— Чакай, чакай! Киното май не е попаднало в добри ръце.
В този момент съобщиха, че е дошъл Бримър, комунистът. Тръгнах да го посрещна, но се подхлъзнах на едно от копринените килимчета пред вратата и буквално се хвърлих в прегръдките му.
Красив младеж беше този Бримър — малко от типа на Спенсър Трейси, но лицето му беше по-волево и изразяваше по-широк спектър от емоции. Като ги гледах двамата със Стар как се здрависват и заемат нападателна стойка, неволно си помислих, че рядко се среща подобна готовност и решителност. Те веднага насочиха вниманието си един към друг — към мен останаха безкрайно любезни, но когато ме заговаряха, долавях в интонацията им леко снизходителна нотка.
— Какво се опитвате да направите вие, комунистите? — попита Стар. — Само объркахте главите на всички младежи при мен.
— Мисля, че сега те осъзнават някои неща по-добре — отговори Бримър.
— Преди време при нас в студията дойдоха няколко руснака — продължи Стар. — Дойдоха, за да я изучат. Като образец на фабрика за мечти. А ето сега вие се опитвате да разрушите тъкмо това единство, което я прави образец.
— Единство ли? — възкликна Бримър. — Тоест така нареченият „колективен дух“?
— Не, не — нетърпеливо отсече Стар. — Явно, че аз съм прицелната ви точка. Миналата седмица в кабинета ми дойде един от сценаристите — пияница, който от години е на косъм от алкохолното умопомрачение — и взе да ми дава съвети.
— Не ми приличате на човек, комуто може да се дават съвети, мистър Стар — засмя се Бримър.
И двамата пожелаха чай. Когато се върнах в стаята, Стар разказваше някаква история за братята Уорнър и Бримър се смееше заедно с него.
— Ще ви разкажа още една — продължи Стар. — Баланчин, руският хореограф, ги бъркал с братята Риц. Не можел да запомни на кои преподава балет и при кои работи. Все разправял: „Не мога да ги науча тия братя Уорнър да танцуват.“
Атмосферата изглеждаше спокойна. Бримър го запита защо продуцентите не подкрепят Антинацистката лига.
— Заради вас самите — отговори Стар. — Заради това, дето се опитвате да спечелите на ваша страна сценаристите. Само си губите времето. Сценаристите са като децата — дори при нормални условия не могат да се съсредоточат върху работата си.
— Те са фермерите на киноиндустрията — шеговито отбелязва Бримър. — Отглеждат зърното, но после не ги канят на трапезата. Техните чувства към продуцента наподобяват негодуванието на земеделските стопани към хората от града.
Питах се какво ли е станало с приятелката на Стар, дали са скъсали окончателно. Много след това, когато двете с Катлийн стояхме под дъжда на една отвратителна улица, наречена Голдуин Авеню, и Катлийн ми разказа цялата история, аз изчислих, че срещата между Стар и Бримър вероятно е станала седмица след като тя му е изпратила телеграмата. Не можела да не му я изпрати. Онзи човек най-неочаквано пристигнал с влака и веднага я повел към гражданското, без ни най-малко да се съмнява, че тя желае тъкмо това. Било осем часът сутринта и Катлийн се чувствувала така замаяна, че най-много я интересувало как да изпрати телеграмата на Стар. На теория можеш да спреш и да кажеш: „Слушай, забравих да ти призная, че срещнах един мъж.“ Но този път бил проправен толкова надълбоко, с такава увереност, с толкова мъки, с такова облекчение, че когато сега се изпречил пред нея, изведнъж кръстосвайки се с другия, тя се почувствувала като кола с изключена предавка. Той я наблюдавал как пише телеграмата — седял отсреща и гледал право в листа, — а тя се надявала, че няма да може да я разчете от обратната страна…
Когато мисълта ми се върна в стаята, те вече бяха направили на пух и прах нещастните сценаристи. Бримър беше стигнал дотам да се съгласи, че са „неуравновесени“.
— Липсва им авторитет, организаторски способности — каза Стар. — Нищо не може да замени решимостта. Понякога, дори и да ти липсва, трябва да се правиш, че я имаш.
— Да, случвало ми се е.
— Трябва да си кажеш: „Ще бъде така и само така“, дори и да не си сигурен. Това ми се случва всяка седмица по няколко пъти. Ситуации, при които няма убедителни причини за нищо. А ти се правиш, че има.