— Всички ръководители са изпитвали това чувство — обади се Бримър. — В това число профсъюзните водачи и естествено военачалниците.
— Ще ви кажа какво мисля за тази история с Гилдията. За мен това е борба за власт, но аз няма да дам на сценаристите нищо друго освен пари.
— На някои и пари давате твърде малко. Тридесет долара на седмица.
— Кои получават толкова? — изненада се Стар.
— Онези, които са лесно заменима стока.
— В моята студия няма такива.
— Тъкмо във вашата — каза Бримър. — Двама от отдела за късометражни филми получават именно по тридесет долара седмично.
— Как се казват?
— Единият се казва Рансъм, а другият О’Брайън.
Двамата със Стар се засмяхме едновременно.
— Те не са сценаристи — обясни Стар. — Братовчеди са на бащата на Сесилия.
— Но в другите студии има — настоя Бримър.
Стар сипа в чаената си лъжичка лекарство от някакво шишенце.
— Какво значи финк? — неочаквано попита той.
— Финк? Стачкоизменник или доносник.
— Така си и мислех — каза Стар. — При мен има един сценарист, който получава хиляда и петстотин долара и който всеки път, когато минава зад столовете на другите сценаристи в столовата, просъсква: „Финк!“ Би било смешно, ако не ги караше да подскачат на местата си от страх.
Бримър също се изсмя.
— Интересно е да се види такова нещо.
— Ако искате, елате някой ден при мен, ще ви разведа из студията — предложи Стар.
Бримър се засмя, искрено развеселен.
— Не, мистър Стар. Но не се съмнявам, че ще бъда силно впечатлен. Чувал съм, че вие сте един от най-здраво работещите и най-вещи в професията си хора в Западните щати. За мен би било истинско удоволствие да ви погледам как работите, но се боя, че не мога да си го позволя.
Стар ме погледна.
— Приятелят ти ми харесва — каза той. — Откачен е, но ми харесва. — После огледа внимателно Бримър. — В Америка ли сте роден?
— Да. Родът ми живее тук от няколко поколения.
— Има ли и други като вас?
— Баща ми беше баптистки свещеник.
— Исках да кажа има ли червени. Много ми се ще да се запозная с онзи мъжага, който се опита да взриви завода „Форд“. Как му беше името…
— Франкънстийн?
— Да, точно той. Предполагам, че и сред вас има хора, които мислят като него.
— При това доста — сухо отговори Бримър.
— Но не и вие? — попита Стар.
Сянка на раздразнение премина през лицето на Бримър.
— Разбира се, че и аз мисля така.
— Не вярвам. Може би някога, но вече не — каза Стар.
Бримър сви рамене.
— Днес положението е по-друго — рече той. — Дълбоко в себе си знаете, че съм прав, мистър Стар.
— Не. За мен всичко това са глупости.
— Вътрешно си мислите: „Той е прав“, но същевременно се надявате, че системата ще ви надживее.
— Едва ли смятате, че ще можете да свалите правителството.
— Не, мистър Стар, но мислим, че вие ще можете.
И двамата просто се надлъгваха, пускаха си малки остри стрелички, както правят някой път мъжете. Същото го правят и жените, но тогава те са безпощадни. И все пак по-неприятно е да наблюдаваш мъжете в такъв момент, защото никога не знаеш какво ще последва. Разговорът им определено не ме настройваше по-съзвучно с тоналната гама на стаята, затова ги поведох през остъклената врата към нашата златистожълта калифорнийска градина.
Беше средата на лятото, тревата бе свежа и блестяща като през пролетта благодарение на водата от задъхващите се дъждовални машини. Забелязах как Бримър оглежда градината с въздишка в погледа си — те всички имат тоя навик. Навън, на открито, той ми се видя много по-едър — по-висок и по-широкоплещест. Когато си махнеше очилата, ми заприличваше на Супермен. Намирах го за доста привлекателен — впрочем както всички мъже, които не се интересуват от жени. Тримата играхме поред на пинг-понг и аз забелязах, че Бримър борави добре с хилката. Чух, че татко се прибира вкъщи, като си тананикаше онази отвратителна песничка „Хей, моето момиченце, преумори се ти днес“, но изведнъж млъкна — сякаш си спомни, че ние двамата вече не си говорим. Беше шест и половина — бях оставила колата си отвън пред гаража — и им предложих да отидем да вечеряме в „Трокадеро“.