7 май 1940 г.
Питаш ме дали в изкуството е по-голямо постижение да създадеш нова форма, или да усъвършенствуваш старата. Най-добрият отговор на този въпрос е дал Пикасо в разговор с Гъртруд Стайн, макар че думите му са горчиви: „Направиш нещо пръв, а после дойде някой друг и вземе, че го направи по-добре…“
Според всеки истински творец откривателят — тоест такъв като Джото или Леонардо — хиляди пъти превъзхожда съвършения Тинторето, а оригиналните Лорънсовци са хиляди пъти по-велики от Стайнбековците.
20 юни 1940 г.
Как бих искал да сме заедно сега, в този следобед. В момента седя и унило разсъждавам над загубата на тригодишния ми форд и на тридесет и три годишния ми зъб. Според полицията фордът (купен изцяло на кредит) вероятно ще бъде намерен, калифорнийските младежи обичат тази детинска игра — да крадат коли и после да ги изоставят някъде. Но любимият ми зъб…
Като компенсация открих, че в новия брой на „Колиърс“ са пуснали един мой разказ. Бях го започнал през 1936-а, когато си счупих рамото, и го писах с прекъсвания през следващите две години. Струваше ми се ужасен. Съмнявам се дали ще успея някога да овладея изкуството на краткия, популярно написан разказ. В момента пиша един шедьовър за „Ескуайър“ и чакам да видя дали моят продуцент ще успее да продаде на Шърли Темпъл сценария по „Завръщане във Вавилон“. Ако това стане, бъдещето ще ми се струва много по-светло…
Току-що ми се обадиха от полицията, че са намерили колата. Крадецът, след като му свършил бензина, я изоставил насред булевард Холивуд. Горкото момче сигурно се е страхувало да помоли някого да му помогне да избутат колата до тротоара. Надявам се, че следващия път ще пипне хубавата голяма кола на някой продуцент, с много бензин и с по един зареден пищов във всеки страничен джоб, та да може да започне истинската си кариера на престъпник. Не обичам, когато някой прекъсне образованието си.
Имаш ли копие от статията за „Ню Йоркър“? Чух, че лекциите на Джон Мейсън Браун били много посещавани, и мисля, че театралната критика е доста модна като предмет, но на мен лично тя ми напомня с нещо на училището за разпоредители в „Рокси“199. Струва ми се прекалено откъсната от самия театър. А може би целта е именно да се откъснеш от предмета и най-крайната фаза на едно такова откъсване би било училище за подготвяне на критици, които да критикуват преподавателите, водещи лекциите по театрална критика.
Светът наистина е гадна работа — току-що изчетох новия брой на „Лайф“ и сега се хвърлям на един филм на Борис Карлоф, та да се поободря. Много вдъхновяващ филм, нарича се „Труп за закуска“…
Някога мислех, че Лейк Форест е най-прелестното място на този свят. Може и да е бил.
18 юли 1940 г.