— Ето — рече накрая Боби и посочи към другата страна на улицата. — Хилав мъж с червена коса. Този ли е?
Изчакахме Чип да влезе в кантората и слязохме от колата. Оставих вратите отключени. Улицата беше почти празна. Времето не беше много подходящо за разходки, а основното движение минаваше през друга част на града.
Отворих широко вратата на „Фарлинг риалти“ и влязох, Боби ме последва. Чип беше в кабинета си.
В чакалнята имаше четири бюра. Двете отдясно бяха свободни. На другите седяха две жени около четирийсетте с изпипани фризури и стегнати костюми, едната със зелен, другата с червен. И двете ни изгледаха с очакване, готови да ни продадат жилището на мечтите ни.
— Търсим Чип — казах аз.
Едната жена стана и измънка:
— Господин Фарлинг сега ще дойде. Желаете ли кафе, докато чакате?
— Господин Хопкинс няма да остане.
Чип стоеше на вратата на кабинета си. На бузата и челото му имаше избледняла синина.
— Всъщност мисля, че ще си тръгне веднага — добави.
— Точно това смятахме да направим, Чип, а ти идваш с нас. Отиваме в „Палатите“ и имаме нужда някой да ни вкара. И тъй като ти си единственият агент, който продава собствеността им, нямаме друг избор. Можеш да дойдеш доброволно или да те извлечем за гушата.
— Няма да стане — възрази той раздразнено.
Вратата на кантората се отвори зад гърба ми. Обърнах се и видях двама полицаи. Единият бе висок и с черна коса. Другият — нисък и рус. Именно той заговори:
— Добро утро, господин Хопкинс.
— Познаваме ли се?
— Говорихме по телефона.
— Не си спомням.
— Обадихте се в участъка. Обсъдихме смъртта на родителите ви.
Чух как зад мен Боби бърка в джоба си.
— Полицай Спърлинг.
— Аз го повиках — каза Чип. — Видях, че чакате вън. Вече подадох жалба за побоя, който ми нанесохте.
— Според мен обстоятелствата бяха други. Вие получихте гърчове.
— Моето мнение е различно. А също и становището на полицията.
— Това са глупости, Уорд — изръмжа Боби.
Чип се обърна към двете жени, които следяха разговора като любопитни котки:
— Дорийн? Юлия? Идете за малко в задния кабинет.
— Дошли сме за теб, Чип — казах аз. — Няма нужда да ги гониш.
— Веднага — извиси глас Чип и двете жени се измъкнаха; той затвори вратата зад тях.
— Моля да ме придружите до участъка — рече полицай Спърлинг; говореше спокойно и разумно. — Не знам дали ви е известно, но къщата на родителите ви и хотелът, в който бяхте отседнали, са пострадали. С полицай Макгрегър сме готови да ви съдействаме.
— Вижте, не съм сигурен, че ви вярвам.
— Какво му има на партньора ти? — обърна се Боби към Спърлинг. — Не е много разговорлив.
Вторият полицай го погледна, но не отрони и звук. Тогава започнах да се тревожа. Когато някой погледне Боби в очите, без да покаже някакво уважение, той е или глупав, или много опасен.
— Разделение на труда — предположих с надеждата, че все още можем да се измъкнем без неприятности. — Може би Макгрегър попълва формулярите.
— Ти си пълен глупак, Хопкинс — намеси се Чип. — Очевидно е наследствено.
Спърлинг не му обърна внимание:
— Господин Хопкинс, ще ни придружите ли?
— Не — отсече Боби.
Чип се усмихна. Макгрегър извади пистолета си.
— Ехо, спокойно — подвикнах нервно.
Полицай Спърлинг изглеждаше по-изненадан и от мен. Изгледа удивено оръжието в ръката на партньора си:
— Ъ, Джордж…
В същия миг Макгрегър започна да стреля.
Ние се хвърлихме на земята в момента, в който забелязахме тънката усмивка на Чип, но бяхме твърде бавни. В кантората нямаше къде да се скрием.
Боби извади пистолета си и започна да стреля по Макгрегър. Улучи го два пъти — в бедрото и корема. Вторият куршум обаче не издаде звука, който очаквах, и аз си дадох сметка, че полицаят носи бронирана жилетка. Ударът бе достатъчно силен, за да го повали върху бюрото отзад, но той бързо се изправи. Спърлинг стоеше с отворена уста.
Аз изпреварих поредния куршум на Макгрегър с една педя и се претърколих на пода. Скрих се зад бюрото на Дорийн и стрелях. Улучих го в рамото. В този момент нещо изсвистя над главата ми и аз забелязах, че Чип държи малък пистолет. След това не помня много. Когато попадне в открита престрелка, човек няма време да мисли, да се прицелва.