Стрелбата спря след десетина секунди. Аз седях свит зад бюрото на Юлия и усещах изгаряща болка в бузата и челото си. Нещо ме беше одрало, но не мислех, че е куршум. Бях много изненадан, че не съм пострадал по-сериозно. Съдържанието на главата на Чип бе размазано по стената отзад. Макгрегър беше избягал, вратата зееше.
Спърлинг бе ранен и лежеше неподвижно върху едно бюро. Главата му все още си беше на мястото. Оставих го така.
Боби стоеше опрян на стената до вратата и държеше едната си ръка. През пръстите му се процеждаше кръв. Сграбчих го и го изблъсках навън.
Паднахме на тротоара, претърколихме се през улицата, аз отворих вратата на колата и го наблъсках вътре. Двама души с жълти ски–екипи зяпаха с отворена уста ту нас, ту разбитата врата на кантората.
— Сигурно снимат филм — каза единият.
— Добре съм — прошепна Боби, докато сядах зад волана и палех двигателя; скочих върху газта и потеглих. — Добре съм.
— Прострелян си, глупако.
— По-бавно.
Пред нас имаше знак „Стоп“, кръстовището беше натоварено. Отпуснах педала и като по чудо успях да се промъкна между колите.
— Накъде караш?
— Към болницата, Боби.
— Не можем да отидем там. Не и след това, което се случи.
— Спърлинг ще ни подкрепи.
— Единственото, което знае, е, че имаше стрелба. Двама бяха ранени, а един цивилен е мъртъв.
— Той видя, че Макгрегър започна пръв. А и можем да отидем в болница в друг град.
— Пак ще се наложи да докладват в полицията, а ние стреляхме по ченгета.
— Боби, ти си ранен. Не искам повече да те убеждавам.
Докато карах на запад, криволичейки между колите, той пусна ръката си. Погледнах раната. Имаше кръв, но не беше толкова сериозно, колкото очаквах. Той присви очи от болка, дръпна ръкава си и погледна отдолу.
— Липсва ми парче месо — призна. — Положението не е идеално, но ще оживея. И имаме по-важна задача.
— Каква?
— Да се въоръжим. Да си намерим големи, ама наистина големи пушкала.
Оставих Боби в колата и изтичах в магазина. Вече валеше сериозно и облаците обещаваха още. Преди да отворя вратата, постоях за момент, за да се опомня. Много търговци на оръжие се стремят да създадат впечатлението, че стоката им не е предназначена единствено за убиване. Не е разумно да нахълташ в магазина с вид, сякаш си готов всеки момент да започнеш да стреляш.
Помещението бе тясно и дълго. На витрината бяха изложени пистолети като бижута, но отзад се виждаха и стелажи с пушки. Нямаше други клиенти, стъклата не изглеждаха бронирани. Продавачът беше белокос, дебел, със синя риза и делови вид.
— Да ви помогна с нещо?
Той опря големите си ръце на тезгяха. На два плаката зад него се виждаха лицата на известни терористи от Близкия изток с надпис „Мъртви или живи“, като последните две думи бяха задраскани.
— Искам да купя пушки.
— Тук продаваме само сладолед. Все се каня да сваля този стар надпис отвън.
Засмях се сърдечно. Той също. Всичко бе много весело. Чудничко си прекарвахме.
— И така. Какво по-точно търсиш?
— Две пушки с осемстотин патрона, четирийсет пълнителя 45-и калибър с мек връх, а другите, каквито има, от най-евтините. Две бронирани жилетки, скъпи. Едната голям размер, другата — среден.
— Уха! — извика той все така весело. — На война ли отиваш?
— Не. Но имам сериозни проблеми с плъховете.
Усмивката му помръкна и той се втренчи в бузата ми.
Вдигнах ръка и я избърсах. Пръстите ми се нацапаха с кръв.
— Както виждаш, проблемът е сериозен — добавих.
Този път той не се засмя:
— Не знам дали мога да ти продам всичко това.
Извадих кредитната си карта и той отново се усмихна.
Пресметна набързо общата сума, като дори ми направи отстъпка за боеприпасите.
Да купиш наведнъж амуниции за убиването на осемстотин човека, се оказа добра сделка.
Той ми съобщи сума и аз махнах нетърпеливо, бързах да приключвам и да се махам. Погледнах през прозореца към Боби. Той бе свалил сакото си и превързваше раната. Бях купил бинт, марля и безопасни игли от една ветеринарна аптека. Боби наблюдаваше паркинга. Обърнах се тъкмо навреме.