Навън мина друга кола. Втренчих се в стената, докато пред очите ми се появиха светли петна.
— Майка ми ми се обади около една седмица преди катастрофата.
— Намекна ли, че са замислили нещо?
— Не сме говорили. Беше оставила съобщение. Не им телефонирах веднага. Тя нямаше навик да ми се обажда. Обикновено говорех с баща си.
— Значи мислиш…
— Не знам какво да мисля, Боби, а вече е прекалено късно, за да разбера истината.
— Какво ще правим сега?
— Не знам.
Боби се изправи:
— Ще потърся кафе. Ръката започва да ме боли зверски.
Шумът от стъпките му се отдалечи по коридора. Дълбоко в себе си аз явно се бях надявал, че всичко това, от обаждането на Мери досега, е някаква грешка. Че все още не всичко е загубено. Сега знаех, че е истина, че нищо не може да се направи. Баща ми, разбира се, е имал план. Винаги имаше планове. Единственото свидетелство за това обаче беше бележката в тапицерията на креслото.
Телефонът ми иззвъня и ме изплаши до смърт. Номерът на екранчето ми беше познат.
— Кой е?
— Нина Бейнам. Добре ли си? Звучиш странно.
— Може да се каже. Какво има?
Не бях на себе си и изобщо не ми се говореше за серийни убийци.
— В Дайърсбърг сме. Вие къде сте?
— „Норт батън“ 34.
Тя замълча за миг.
— Би ли повторил? — Гласът й звучеше странно. — „Норт батън“ 34 ли каза?
— Да.
— Там не живее ли някой си Харолд Дейвидс?
Сърцето ми заби по-силно.
— Откъде, по дяволите, знаеш?
— Стойте там и не мърдайте. Внимавайте много. Ей сега идваме.
Връзката прекъсна. Чух стъпките на Боби и се обърнах към вратата. Изражението му ме накара да затая дъх.
— Дейвидс го няма — обяви той.
— Къде е?
— Просто го няма. Измъкнал се е отзад.
Изтичах при прозореца, дръпнах завесата. Голямата черна кола я нямаше.
Обърнахме дома на Харолд надолу с главата. Нямаше нищо интересно. Това бе просто една стара спретната къща, пълна с вехтории.
След десет минути на входната врата се потропа.
33.
Нина още думкаше с юмрук, когато вратата се отвори. Уорд Хопкинс се изправи на прага. Занд го избута, нахълта в къщата и започна да обикаля стаите.
— Какво прави? — възкликна Уорд.
Тя не му обърна внимание:
— Къде е Дейвидс?
— Избяга.
Зениците му бяха разширени, под очите му имаше тъмни кръгове. Изглеждаше, сякаш не е спал с дни.
— Избяга ли? — кресна тя. — Защо го изпуснахте? — И тропна гневно с крак.
Боби се появи откъм кухнята.
— Не сме — оправда се той. — Просто изчезна. Какво значение има всъщност? Откъде изобщо знаете за него?
Тя измъкна малък бележник от чантичката си, отвори го и му го показа. На него бе записана информацията, която беше получила по телефона по време на полета от Лос Анджелис.
— „Палатите“ са разработени под прикритието на безброй фиктивни фирми, но все пак успяхме да ги разкрием. Основният предприемач е някоя си „Глобална антивирусна компания“, регистрирана на Каймановите острови. Законният им представител за Монтана е господин Харолд Дейвидс.
— Мамка му! — изруга Боби.
Обърна се и се върна в кухнята. Уорд я изгледа изненадано:
— Сигурно грешиш. Ние току-що говорихме с него. С Дейвидс. Той ми разказа… разказа ми много неща. Наистина знае за „Палатите“, но от други източници. Той не работи за тях. Опитал е да помогне на родителите ми да се спасят от онези хора.
— Не знам какво ти е разказал, но ми се струва, че господин Хопкинс не е този, за когото се представя.
В този момент Занд излезе от една стая. Нина поклати глава и забърза към стълбището.
— Какво търси Занд?
— Един човек — отвърна тя.
Гласът й звучеше твърде спокойно. Уорд си даде сметка, че под професионалната си маска тя кипи от напрежение.
— Надявам се, че не е вече труп — добави.
— Не може да е тук — възрази Уорд. — Харолд не е убиецът. Той е стар. Той…
— Нина, имаш ли номера на „Палатите“? — прекъсна го Боби; стоеше на вратата на кухнята с телефон в ръка.
Тя погледна бележника си, разлисти го: