— Какво има?
Занд не отговори, само посочи.
Отначало Уорд не разбра какво иска да му покаже, но после видя малка купчина пръст. Приближи се до нея и я разгледа. Облиза устни.
— Кажи ми, че някой си е погребал кучето тук.
Занд поклати глава и Уорд си даде сметка, че още не е свалил ръката си. Сочеше на друго място.
Към друга малка могила.
— Боже мили! — възкликна Уорд със свито гърло. — Виж това!
Имаше и други купчини. Три къси реда. Общо дванайсет.
Занд коленичи, разрови пръстта на най-близката купчина. Уорд клекна до него и двамата започнаха да ровят в земята. Пръстта бе уплътнена. След три минути попаднаха на нещо друго, разнесе се отвратителна миризма. Уорд се отдръпна, но Занд загреба още две шепи пръст, преди да се откаже.
— Трябва ни лопата — отбеляза Уорд.
Занд поклати глава:
— Който и да лежи тук, вече е мъртъв. Сара може още да е жива.
— Хайде бе, човече… сигурно е заровена тук.
Занд вече крачеше към къщата.
Уорд го последва, като се стремеше да избягва купчините пръст, но си даде сметка, че на идване е стъпил поне в една от тях.
Когато влязоха, Занд се върна в първия салон.
— Трябва да проверим пак — обяви. — Пропуснали сме нещо.
— Не знам къде може да е.
— Да започнем тогава оттук.
Отдалечиха се в два противоположни края на стаята, започнаха да събарят етажерки, да местят мебели. Уорд бързо се убеди, че няма да намерят нищо, но Занд нямаше да се откаже, докато не претърси всеки сантиметър.
— Това ще ни отнеме часове — отбеляза Уорд. — Не мисля…
Изведнъж спря. Занд вдигна глава:
— Какво?
Уорд се взираше през прозорците. Занд се приближи.
— Виждаш ли това?
Уорд гледаше към пресечката на алеята на двайсетина метра от къщата. Там, където се отделяха пътеките за къщите, на земята лежеше нещо. Не изглеждаше много голямо и от това разстояние не можеше да се определи какво е. Приличаше на купчина пръчки.
— Виждам го — каза Занд.
— Не беше там, когато идвахме.
Те отново свалиха предпазителите и излязоха през главния вход. Уорд тръгна бавно по пътеката, Занд остана при вратата, оглеждайки другите къщи.
Наистина приличаха на пръчки. Къси, криви, бели. Много чисти. Уорд клекна и взе една. Махна на Занд. Докато полицаят се приближаваше, той се зае да наблюдава, готов да открие огън по всеки. Защото наблизо без съмнение имаше някой. Някой, който знаеше, че са тук.
След кратко оглеждане Занд установи:
— Това са ребра.
— И аз така предположих. Човешки ли?
— Да.
— Кой ги е оставил?
— Уорд, гледай.
На около пет метра по алеята имаше друга кост. Уорд се приближи, наведе се и я вдигна.
— Момиче или момче?
Занд взе бедрената кост от него. Също като ребрата, тя бе идеално изчистена, сякаш готова да влезе в музейна експозиция.
— Не знам — отвърна Занд. — Не е от възрастен човек. От дете е.
Двамата мъже стояха един до друг от двете страни на пътеката.
— Някой иска да ни заведе някъде — установи Уорд.
— Въпросът е дали да го последваме.
— Не виждам друг избор.
— Нали вече намерихме къщата с труповете.
— Една къща с трупове. Първата, в която влязохме. Или е голямо съвпадение, или има и още.
На следващото разклонение имаше друга кост, отляво на пътеката, сякаш сочеше към къщата от тази страна. Те огледаха набързо. Тук гробовете бяха отстрани на постройката, по-добре скрити. Едва тогава Занд си даде сметка, че малките камъни в тревата не представляват пътеки, а някаква маркировка.
От другата страна на къщата намериха друга кост, сочеща още по-навътре в комплекса. Костта бе половина от таз.
Никой от двамата не разбираше толкова от анатомия, за да определи пола на притежателя й, макар че широчината и извивката й биха били достатъчни на Нина, за да установи, че е от момиче, приблизително на възрастта на Сара Бекър.
Боби стоя почти десет минути зад колата. Откъм постройката не се чуха други звуци, не се виждаше и никакво движение. Това нямаше значение. Нещо бе причинило предишния шум и той трябваше да провери. Изчака само за да види дали нещото ще се появи, без да се налага да го търси. Възможно бе да е животно. Елен например. Не беше много вероятно, само бе възможно.