Боби чу някакъв звук точно зад него. Не се обърна веднага, Джини му бе достатъчна. Чудеше се дали да не я застреля, да прекрати страданието й — или може би своето страдание, — или все още имаше шанс да я спаси. Не можеше да вае ме такова решение.
Тези мисли го забавиха твърде дълго. Зад него нямаше друго дете. Там стоеше Харолд Дейвидс и той застреля Боби в тила.
Краката на Джини Уилкинс продължиха да се гърчат леко още няколко минути след смъртта на Робърт Нигърд.
Занд бе профучал през последната къща, без дори да се оглежда. Сега само следваше костите. Не беше продумал от пет минути. Уорд бързаше след него. Костите бяха наредени вече по средата на алеята. Малко квадратче от кости на китката с коленна капачка в средата. Дълга редица от прешлени. Праведника явно бе наредил повечето предварително и беше оставил купчинката ребра в последния момент. Останалото бе подготвил грижливо. Убиецът ги беше предупредил да напуснат къщата на Дейвидс, за да ги доведе тук. Вероятно им бе подготвил подобаващо посрещане и не искаше трудът му да отива на вятъра.
Накрая бе оставил две ключици във формата на буква V с раменна кост от долната страна, за да образуват стрелка. Тя сочеше към една къща на трийсетина метра напред.
Уорд настигна Занд и го хвана за рамото.
— Няма да влизаме — заяви.
Занд не му обърна внимание, освободи се рязко и закрачи към постройката.
Уорд го стисна за лакътя:
— Той ни чака, Джон, знаеш го. Вече е убил момичето и сега иска да убие нас. След това ще намери другите и ще се разправи и с тях. Знам, че искаш да спасиш това момиче, но не мога да те оставя…
Занд се извъртя и го удари в лицето.
Уорд залитна, повече изненадан, отколкото обиден, и се почуди дали не пропуска нещо. Занд като че не го виждаше, като че не го познаваше.
Уорд се подхлъзна и с мъка запази равновесие. Затича се след полицая.
Занд се качи на терасата. За разлика от другите къщи, при тази вратата бе в центъра на средното ниво. Стълбите излизаха точно по средата на терасата, сякаш се вливаха в широка фуния. Лицето на Занд бе напрегнато.
В края на стълбите лежеше нещо.
Уорд притича зад него.
Този път не опита да го спре, просто го последва. Беше само на една крачка зад него, когато Занд изкачи последното стъпало.
Горе бе оставен детски пуловер, прогизнал от дъжда, но грижливо сгънат и с избродирано отпред име. Пуловерът беше оранжев. Името бе Карън Занд.
35.
Нещо подсказа на Нина да мълчи. Да не издава никакъв звук. Вратата се отвори тихо. Болките в гърдите й бяха неописуеми, разпространяваха се и надолу, през цялото й тяло, разкъсваха корема й, преминаваха към дясната й ръка, в която стискаше пистолета.
Вратата се затвори. Чу се шум от стъпки, но никой не произнесе името й и тя разбра, че Боби е мъртъв. Не можеше да види другия край на помещението, без да се надигне и да извърти глава — движение, което едновременно щеше да й причини непоносима болка и да издаде присъствието й. Тя опита да потъне още по-дълбоко в голямото меко кресло. Стъпките продължиха, чуваше се и друг звук. Сякаш нещо се търкаляше. Сетне нещо бе оставено на пода и настъпи тишина.
— Знам, че си тук — каза някой.
Коремът на Нина се сви; едва се сдържа да не отговори. Замалко да отвърне: „Да, тук съм“, както бе правила като дете. Стисна пистолета с все сила.
— Нямаше да оставят Боби тук, ако не се налагаше да се грижи за някого — продължи гласът.
Стъпки. Предпазливи. Той не знаеше къде е тя. Скоро обаче щеше да я намери и да изпълни задачата си. Той винаги изпълняваше каквото му кажеха. Макар че външно изглеждаше силен, способен, решителен, той винаги се подчиняваше на някого. Беше въвлечен в тази игра от толкова време, че вече почти нищо нямаше значение за него. Бащата на Хопкинс му бе причинил това. Беше отнел спокойния му, разумен живот и го бе превърнал в някакъв хаос.