Жената затваря вратата с леко изщракване и с пълното съзнание, че мъжът на моста я чува. Той не помръдва, дори не поглежда към нея. Тя минава покрай хотела, покрай закованите с дъски витрини на една фалирала грънчарска работилница и стъпва на моста.
Приближава се на няколко метра от него и спира; чувства се абсурдно неловко и изпитва адски студ.
— Здравей, Нина — поздрави я той, без да вдига поглед.
— Страхотно местенце. Впечатлена съм.
Той се обърна:
— Хубав костюм. Много е шик.
— В наши дни всички обръщаме внимание на външния си вид, дори някои мъже.
— Кой е с теб?
— Един местен агент. От Бърлингтън. Беше достатъчно любезен да ме докара.
— Как ме откри?
— По кредитната карта.
— Така си и мислех. Доста път си била, за да ме видиш.
— Струва си.
Той изгледа скептично жената, която някога бе смятал за красива, а сега намираше безлична.
— Какво искаш? Студено е, а вече огладнявам. Не мисля, че имаме много неща за казване.
За миг тя отново му се стори красива — и засегната. Сетне пак придоби изражение, сякаш й е все едно.
— Има нов случай — рече. — Помислих си, че ще ти е интересно да научиш.
Тя се извъртя на пети и тръгна към колата. Двигателят забръмча, преди тя да отвори вратата, и след две минути долината бе пуста и тиха като преди. Човекът на моста остана сам, пребледнял и с леко отворена уста.
Настигна ги на трийсет километра на юг. Караше с бясна скорост по криволичещия тесен път. Шосетата на Южен Върмонт не са предназначени за високи скорости и колата му занесе на два пъти. Занд не забелязваше нито това, нито малкото местни шофьори, които почти не усещаха кога ги е изпреварил и се е загубил в далечината. В Уилмингтън стигна до разклон. Лексусът не се виждаше никъде. Той реши, че Нина се е насочила към най-близкото място, откъдето можеше да вземе самолет за цивилизацията, и зави наляво по шосе 9 за Кийн, малко след границата на щата с Ню Хемпшир.
На по-широкия път успя да развие по-голяма скорост и скоро видя задните фарове на лексуса. Настигна го на една права отсечка след Хардсбъро, където шосето минаваше покрай спокойно езеро, отразило небето като огледало.
Занд примигна с фаровете. Не получи отговор. Приближи, отново присветна. Този път лексусът увеличи леко скоростта. Занд също даде газ; видя как Нина се обръща. Каза нещо на шофьора, но той не намали.
Занд настъпи педала докрай и ги задмина, пресече им пътя, сетне натисна рязко спирачки. Изскочи от колата, преди двигателят да е замлъкнал, Филдинг — също; вече вадеше ръката си изпод сакото.
— Върни го на място — предложи Занд.
— Майната ти!
Агентът стисна пистолета с две ръце. Междувременно Нина слезе от другата страна на колата, като внимаваше да не нагази в калта.
— Предупреждавам те — изръмжа Филдинг. — Изчезвай веднага.
— Всичко е наред — опита да го успокои Нина. — По дяволите, обувките ми станаха на нищо!
— Как не! Той се опита да ни изхвърли от пътя.
— Може би просто е искал да си поговорим. В тази пустош човек се чувства самотен.
— Да говори на оная ми работа. Ти… я ръцете на капака!
Занд остана неподвижен, докато Нина излезе от калта на асфалта.
— Мислиш ли, че е той? — попита.
— Щях ли да дойда, ако не мислех?
— Никога не съм те разбирал. Само ми отговори на въпроса.
— Абе я веднага слагай ръцете си върху капака на колата! — закрещя Филдинг.
Предпазителят на пистолета му изщрака.
Занд и Нина го изгледаха. Агентът бе побеснял. Нина извърна очи към шосето, където голям бял форд минаваше съвсем бавно, за да могат пътниците му да видят добре езерото на последната дневна светлина.
— Спокойно — посъветва го тя. — Нали не искаш да се обясняваш после пред началниците?