Отскочих назад, изпуснах касетата и едва не се проснах на пода. Вдигнах трескаво касетата и я пъхнах бързо в джоба си с чувството на крадец, хванат на местопрестъплението. По стълбите отекнаха стъпки, сетне натрапникът спря пред вратата на кабинета. Изобщо не исках да видя кой е.
Не беше баща ми, разбира се. Просто гласът наподобяваше неговия. Пред вратата стоеше Харолд Дейвидс, стар, нервен и раздразнителен.
— Божичко! — рече. — Уплаши ме до смърт.
Аз едва си поех въздух.
— Да знаеш само ти как ме стресна!
Дейвидс спря поглед върху ръцете ми и аз си дадох сметка, че още държа ножа. Сгънах го и понечих да го прибера в джоба си, но се сетих, че касетата е там.
— Какво правиш тук? — попитах, като се стараех да звуча учтиво.
— Получих съобщението ти — отвърна той и бавно премести поглед към лицето ми. — Обадих се в хотела. Не беше в стаята си, затова си помислих, че си тук.
— Не чух звънеца.
— Входната врата беше открехната. Разтревожих се да не би някой да е научил, че къщата е празна, и да я е разбил.
— Не. Аз съм.
— Виждам. Май вече се успокои.
Той вдигна вежди с добродушно изражение и пулсът ми започна да се нормализира.
Когато излязохме в коридора, той попита защо съм го търсил. Казах, че не е било нищо особено, някаква подробност по завещанието, за която после сам съм се досетил. Той кимна замислено и отиде в хола.
— Каква хубава стая — отбеляза. — Ще ми липсва. Ако искаш, ще се отбивам от време на време, за да прибирам пощата.
— Чудесно.
Компанията му не ми беше неприятна, но не исках да стои повече в къщата. Върнах се в кабинета на баща си, за да изключа компютъра. По-рано бях забелязал дисково устройство за записване и без да се замислям, направих копие на целия хард диск.
Когато свърших и се върнах на долния етаж, Дейвидс стоеше при входната врата.
Изпратих го по алеята. Той явно не бързаше и ме заразпитва за плановете ми за къщата. Казах му, че още не съм решил дали да я задържа, или да я продам, но че и в двата случая ще използвам услугите му. Постояхме до голямата му черна кола още пет минути, побъбрихме още малко. Той ми препоръча някакъв ресторант, но аз изобщо не бях гладен.
Накрая той се настани зад волана и си закопча колана с вид на човек, който няма никакво намерение да загива. Погледна за последно тъмната къща, сетне ми кимна сериозно. Предположих, че дълго след това ще се чуди какво е правил синът на Дон Хопкинс с нож в ръка. Изчаках го да завие зад ъгъла, сетне се качих в колата си и потеглих в обратната посока.
6.
С малко пари и няколко комплимента си осигурих видео в стаята. Хотелът или беше по-добър, отколкото го мислех, или скромното ми представление в бара бе убедило персонала, че няма да е зле да ми угаждат. Изчаках с нетърпение някакъв невероятно глупав младок да свърже кабелите, след това го изгоних.
Извадих касетата от джоба си и я огледах внимателно. Нямаше никакви надписи. По количеството на лентата изглеждаше, че записът е дълъг не повече от половин час.
Изчаках да ми донесат кафе в стаята. Исках да си осигуря колкото се може повече удобства. Накрая ми го донесоха, все още сравнително топло. Като по чудо не ми предложиха пържени картофи.
Пъхнах касетата във видеото.
Имаше четири секунди празна лента. След това се чу вой на вятър и на кадъра се показа някакво планинско пасбище. В далечината се виждаха заснежени върхове като за пощенска картичка, но картината се смени твърде бързо, за да ги разпозная. На полегатия заснежен склон имаше постройка, напомняща хотелче в ски курорт. Наоколо не се виждаха нито коли, нито хора. Явно беше извън сезона. Камерата се насочи към друга сграда на фона на тъмни сиви облаци в небето. Кадърът остана на нея няколко секунди; чуваше се звук като от плющящ на вятъра ръкав.
Следващата картина бе от вътрешността на къщата. Камерата гледаше към пода и остана така само няколко секунди. Аз върнах лентата и спрях на най-ясния кадър. Записът не беше от най-хубавите и образът играеше леко, но помещението приличаше на фоайето на планинско хотелче с висок таван. От едната страна се виждаше дълъг плот, вероятно рецепцията, но в момента там нямаше никого. На стената отзад имаше голяма картина, обикновен кич. От едната страна се виждаше камина от речни камъни. Малкият огън създаваше уютна атмосфера. Няколко кафяви кожени кресла бяха наредени около ниски масички, върху всяка от които имаше дървена статуетка, напомняща за коренните обитатели на Дивия запад: орел, мечка, индианец — станали вече рядкост по тези земи.