В десет часа, блед и с чувство за вина, стоях пред дома на родителите си. Бях се преоблякъл, закусил и се бях извинил на всеки срещнат в хотела, дори на момчето, което чистеше басейна. Изненадващо бе, че не прекарах нощта в изтрезвителя. Чувствах се ужасно.
Къщата се намираше на една стръмна уличка в главния жилищен квартал на Дайърсбърг. Когато родителите ми се преместиха, бях малко изненадан. Парцелът беше порядъчно голям, около два декара, с две стари дървета, извисяващи се над постройката. Тя с нищо не се отличаваше от околните големи стари къщи, които никой като че не проявяваше особено желание да ремонтира. От двете страни дворът бе ограден с добре поддържан жив плет. Мери живееше в съседната къща, а тя не беше никак богата. От другата страна наскоро се бе нанесъл един университетски преподавател със съпругата си. Струва ми се дори, че купиха къщата именно от баща ми. Те бяха достатъчно заможни, но също не живееха в голям разкош. Къщата на родителите ми беше на два етажа, с красива веранда, голямо мазе и гараж от задната страна. Добре изглеждаща и поддържана сграда в хубав квартал. Никой не би се отказал да живее в такава, ала бе малко вероятно някое списание за архитектура да й посвети брой.
Махнах към съседната къща, в случай че Мери случайно наблюдава през прозореца, и влязох бавно в двора. Чувствах се, сякаш приближавам някакъв самозванец. Истинският дом на родителите ми, където бях отраснал, се намираше на хиляда и петстотин километра на запад. Откакто се бяхме преместили, не бях стъпвал в Хънтърс Рок, но си спомнях къщата много добре. Разположението на стаите вероятно винаги ще определя разбиранията ми за уютна обстановка. Постройката пред мен беше като втора жена, дошла прекалено късно в живота ти, за да се сближи достатъчно с децата.
До вратата имаше поцинкована кофа за боклук; капакът й бе леко надигнат от пълния найлонов плик вътре. На верандата нямаше вестници. Предположих, че Дейвидс се е погрижил за това. Добре беше направил, но сега сградата изглеждаше, сякаш вече е потънала в прах. Извадих ключовете и отворих.
Вътре бе толкова тихо, че къщата сякаш пулсираше. Вдигнах няколкото писма и листовки, повечето рекламни, и ги оставих на масичката в антрето. Разходих се из стаите. Те изглеждаха като подредени за някаква странна разпродажба, след която всеки предмет щеше да отиде в различна къща, продаден на много по-ниска цена от истинската си стойност. Дори нещата, които вървяха в комплект — книгите в кабинета на баща ми и колекцията от английска керамика на майка ми, подредена внимателно върху един стар чамов шкаф, — изглеждаха недостъпни за мен и за влиянието на времето. Нямах никаква идея какво да правя с тези неща. Дали да ги прибера в кашони и да ги оставя да събират прах? Или да ги продам и да използвам парите за някаква благородна кауза? А може би да остана да живея сред тях със знанието за значението на всеки предмет?
Това, което ми се виждаше разумно, бе да оставя всичко така, да се махна оттук и никога да не се върна. Това не беше моят живот. Вече не бе част от ничий живот. Единствената снимка бе от сватбата на родителите ми в коридора. Те никога не бяха събирали фотографии.
Накрая се върнах в хола. Той имаше големи прозорци, гледащи към двора и улицата, и се затопляше от слънчевите лъчи, проникнали през тях. Вътре имаше диван и кресло в еднакъв блед цвят. Компактен малък телевизор с матово стъкло. Креслото на баща ми, от очукано тъмно дърво, със зелена тапицерия, бе единствената мебел, донесена от предишния ни дом. На масичката стоеше нова биографична книга на Франк Лойд Райт, мястото на баща ми се познаваше по една касова бележка от местен супермаркет. Преди осем дни някой от двамата бе купил няколко парчета торта, кейк с моркови, пет големи бутилки минерална вода, обезмаслено мляко и шишенце витамини. Повечето от тях бяха изхвърлени от Мери, за да не се вмирисват в хладилника. Минералната вода и витамините вероятно все още бяха наоколо. Може би щях да пийна по-късно.
Седнах в креслото на баща ми. Прокарах ръце по изтърканите облегалки, сетне ги скръстих на скута си и загледах градината.
След известно време заплаках.
По-късно си спомних една вечер отпреди много години. Бях на седемнайсет и все още живеехме в Калифорния. Беше петък вечер и аз трябваше да се срещна с приятели в един крайпътен бар на изхода на града. „Мързеливия Ед“ бе от онези капанчета с паркинг отпред, които изглеждат създадени от мормоните, за да представят пиенето на алкохол не само като небогоугодно, ами и като извънредно скучно, тъпо и жалко занимание. Ед виждаше, че ние никога не създаваме проблеми, и нямаше нищо против да играем безплатно на билярда и да слушаме любимата си музика — Блонди, Боуи и добрия стар Брус Спрингстийн.