— Бихте ли проверили къде е бил старият ми адрес? — попита той и служителят се зарови из данните.
Само оттам може да е споменът… — помисли.
А ако не е?
Оттам е! — заповяда си той.
Служителят намери адреса и му даде да попълва необходимите формуляри. Провериха го за оръжие и други непозволени предмети и след още половин дузина формалности се озова в камерата.
Край! Вече нищо не може да се върне! Направих и последната крачка! — въпреки че напълно осъзнаваше фалита си и знаеше, че се обрича на мизерно съществуване, след като се върне, не съжаляваше. Споменът-мечта щеше да се сбъдне, а какво значение имат загубите при това положение?
Първото чувство, което го обзе, когато излезе от камерата, бе чувството за простор. Сякаш добър вълшебник бе минал оттук и бе поръсил с прелест света. Напук на страхотното пренаселване през последните два века, което накара хората да променят живота си по такъв начин, просторът грабваше погледа с необятността си и отделните подробности от пейзажа не можеха да бъдат различени от несвикналото око.
Той вдигна глава, смътно осъзнавайки, че тялото му отново е триизмерно. За първи път от тридесет години насам.
Някъде високо ГОРЕ, прозрачният въздух ставаше нежносин и омайващ. Човек не можеше да повярва, че тази широта е била пренаселена някога. Не можеше да повярва и той.
Тръгна замаян напред и несигурните му стъпки зашушнаха по окапалата шума. Сърцето му туптеше повече от всякога, тялото му се движеше неумело, но той бе щастлив.
Оставаше само да намери спомена…
— Колко е вълнуващо! — прошепна.
Предвкуси опиянението и се заоглежда. Мислите му бяха изпълнени с очарованието на спомена, който избухна ярко в съзнанието му. За хиляден, за милионен път усети удоволствието и се видя като дете, седнал ГОРЕ на съоръжението, а само миг след това вече се носеше НАДОЛУ…
В този момент видя това, което търсеше.
Сърцето му спря за миг, после заблъска лудо в гърдите.
Странното съоръжение със стълбичка в едната страна и улей от другата… Наименованието все още се изплъзваше, но той беше сигурен, че ще се сети. Сега не може, защото е развълнуван, но по-късно… По-късно ще се сети…
Щеше да изпита невероятното усещане! Имаше на разположеие почти половин единица време и… триизмерното пространство! За първи път от много, много години насам. Сега можеше да забрави двуизмерните си проблеми и задъхан да се изкачва НАГОРЕ по стълбичката, след което да се спуска НАДОЛУ по…
… ПЪРЗАЛКАТА! Точно така се наричаше! Пързалка!
Той хукна нататък, а очите му бяха пълни със сълзи.
Оставаше му малко повече от четвърт единица време в триизмерния свят.
Когато боговете поискат…
Жрецът хвърли сред пламъците още топлото сърце на кучето, без да спира да потропва с крака в ритъма на жертвения танц. То изсъска и се сви, после пукна и се разтвори като нетърпелива да покаже прелестите си роза. Миризмата се разнесе бързо със сладникавия дим от горяща и изпаряваща се кръв, думкането се учести, докато се сля в бърз тропот, сякаш хиляди диви коне препуснаха в тъмните сенки, накъсани от светлината на огъня. Затаили дъх, хората от племето се поклащаха бавно, в пълен контраст с изпадналия в транс жрец. Сред тях имаше и старци, и деца — всички вперили погледи в дима, втренчени във върховете на пламъците, търсещи сред тях таен знак.
Жрецът изпищя пронизително и се строполи на земята, племето притихна заедно със секналите удари на тъпана, а тишината се опита да оглуши света. Пукащите в огъня съчки го спасиха.
Около минута само пламъците и сенките помръдваха, а всичко останало, вцепенено и очакващо, се взираше в тялото на жреца. През него премина гърч, после още един и той се заизвива и запремята като при епилептичен пристъп, издавайки неясни звуци. Хората от племето ахнаха и се отдръпнаха. От дърветата се отрониха няколко листа и въртейки се бавно, паднаха на земята. В далечината завиха вълци.
Когато се надигна, жрецът се завъртя в кръг и огледа с мътни очи лицата на другите. Те очакваха от него да им каже какво искат боговете и той го направи. Гласът му, стържещ и пресипнал като на умираща вещица, просъска:
— Боговете не са доволни! Сърдити са…
По лицата на хората от племето премина страх.
— Казват, че дори когато правим жертвоприношения, ние им даваме най-слабото куче.