Най-силното куче, най-смелият войн, най-хубавата девойка. Защо цената на благоволението е толкова огромна?
Кашляйки и олюлявайки се, жрецът хвърли нови дърва в огъня и когато той пламна силно, освети пристъпилата в кръга Нами. Двама от войните, които неизказано се мразеха заради нея, се спогледаха. Този път в очите им нямаше злоба, а нещо като желание да се убедят един друг, че сънуват.
Всичко обаче беше реалност. Застанала в светлината на огъня, Нами изглеждаше едновременно уплашена и прекрасна. Тя развърза ремъка, подчертаващ тънката й талия и го пусна на земята. Единият му край се топна в кръвта на Сирг. Сред племето сестра й проплака.
След ремъка Нами започна да развързва дългата кожена връв, която придържаше дрехата към тялото й. Племето, хипнотизирано от действията й, я гледаше. Душите на всички се бяха свили на топки, а в слепоочията на повечето пулсираше разгневена кръвта. Нима след миг това красиво момиче ще загине?
Гола и прелестна, Нами прекрачи дрехите си и приближи към жреца. Ножът беше в ръцете му.
Мъжете, впили погледи в тялото й, не можеха да изпитат страст и възбуда, въпреки че всеки от тях я бе пожелавал в сънищата си. Тя беше божествено красива и може би точно затова боговете я искаха. Как нереално се поклащаха гърдите й, докато пристъпяше! Какъв човек трябва да е жрецът, за да може да забие там жертвения нож?
Вълците пак завиха.
Жрецът не помръдна.
За един кратък миг хората от племето помислиха, че той няма да направи жертвоприношението, че ще я остави жива, предизвиквайки гнева на боговете…
Той обаче го направи.
Така искат — така да бъде!
Пукащите дърва в огъня, риданието на жените и тежкото дишане на мъжете, неразбиращите погледи на децата, близкият вой на вълците, наближаващата зима… Всичко се завъртя пред очите му. Той падна и се загърчи под невидимия камшик на боговете. В мозъка му се взривяваха представите за света, шумовете се смесваха и заглъхваха, душата му, разплакана, молеше за пощада. Нека племето оцелее през зимата! Нека тя бъде мека и добра към тях! Нека има храна за децата и жените…
Нека… Нека…
Нека…
Боговете стояха някъде безкрайно далеч, чуваха го, но ненаситни, искаха нови и нови жертви. Отначало те бяха поискали хората от племето да повярват в тях, после — да възпитат в тази вяра децата си, после — да се молят преди битка, после — да се молят по-често, после — да се молят повече… Бяха поискали свой жрец, бяха поискали ритуали, а след това и жертвоприношения…
Поискаха най-силното куче, най-смелия войн, най-хубавата девойка. Нека сега чуят молбата на племето!
Те обаче поискаха още нещо…
Надигайки се от прахоляка, жрецът се замисли за това колко е странно, че човек разбира жестокостта на боговете едва когато жадните им уста поискат да пият от НЕГОВАТА кръв.
Ловецът на бисери
Беше млад и строен, с широк гръден кош и жилави мускули. Гладката кожа, с цвят на вечно лято, излъчваше здраве и сила, можеше да накара безброй женски погледи да я галят и желаят. Походката предизвикваше въздишки и пораждаше мечти, косата падаше на едри чупки по раменете, играеше с вятъра и свободата…
Просто ловец на бисери… почти щастлив…
Обичаше океана и слънчевите зайчета по вълните, обичаше топлия въздух и аромата на следобедните дъждове, обичаше живота и непрестанното усещане, че съществува, обичаше цветовете на залеза, обичаше зоната на екватора… но беше безумно влюбен в подводния свят, във фантастичното излъчване на кораловите острови и неповторимото спокойствие.
Не можеше да си представи живота без бавното полюшване на водораслите и набразденото пясъчно дъно. Без морските звезди и бисерните миди… Това, което получаваше под водата, не можеше да се опише с думи. То просто трябваше да се почувства… и той го бе почувствал. Красивата магия нямаше цена и нищо не можеше да я отнеме или замени. Тя бе любов и трепет. Истински живот.
Стигна до лодката и хвърли вътре плавниците. Смъкна водолазната бутилката от рамото си, прекрачи борда и внимателно я сложи на дъното. Винаги бе предпочитал да се потапя без помощта на техниката, но бисерните миди по крайбрежието бяха свършили отдавна и за да ги намира, му се налагаше да влиза все по-навътре и по-навътре в океана.
Развърза въжето, отблъсна се от брега и запали мотора. Лодката се понесе по синия простор, оставяйки развълнувана диря от бяла пяна, косата му размаха криле срещу вятъра и той отново усети трепетното очакване, желанието да се гмурне в солената вселена и да престои колкото се може повече в щедрите й обятия.