Обиколи я, огледа я от всички страни и възхитен от невероятните й размери отрони тих стон в душата си — беше наистина прекрасна…
Подхвана я отдолу и се опита да я повдигне. Дори тук, под водата, беше много тежка и той успя само леко да я отлепи от дъното. Преви гръб, напъна се и когато тя отново помръдна, я тласна надолу по склона.
Вдигна се пясъчна вихрушка и следата от плъзналата се мида размаза отражението на вълните по дъното.
Когато мъглата от песъчинки се утаи, той я видя на пет или шест метра по-надолу, застанала малко накриво. Доплува до нея и отново я оттласна, а после още веднъж. Дълбочината стана достатъчно голяма — едва ли някой би дошъл чак дотук…
Почувства отпадналост и умора. Водата го притискаше отвсякъде, сякаш искаше да го задържи. Той изплува нагоре към повърхността, изчака малко, за да стане дишането му отново равномерно, и след минута-две се гмурна.
Преряза въжето на котвата и си представи как вятърът и вълните отнасят надалеч лодката. Загреба надолу, тласна с крака назад, пак загреба, и пак, и още по-надолу. Налягането беше голямо. За миг си помисли, че не трябваше да я изтиква толкова надълбоко, че няма да може да я достигне…
Погледна вълшебната белота и отново чу в съзнанието си зова й. Светлината на слънцето проникваше доста по-слабо дотук, но мидата леко фосфоресцираше.
Фосфоресцираше и се разтваряше…
Фосфоресцираше…
и се разтваряше…
разтваряше…
Шепотът на отминалите сънища се сля с въображаемия звук на ветровете и човекът почувства лека, далечна тъга за онзи, другия свят. В него също имаше безкрайно много красота, безброй начини да се чувстваш щастлив…
За Ловеца на бисери обаче щастието можеше да бъде само едно. Едно-единствено. Само пълното сливане с подводната магия… Само задъхващата радост да бъде част от нея… да бъде малък отблясък в сиянието на чудото…
Пое дълбоко въздух и откачи бутилката от гърба си. Захвърли я, а след нея и плавниците. Развърза косата си и тя се пръсна във водата. Махна маската и очите го заболяха от налягането.
Вече нищо нямаше да му трябва. Защото отворената мида стоеше пред него и го чакаше…
Приближи се внимателно и легна върху плътта й, свит като ембрион. Издиша въздуха си, а той се прокрадна през затварящата се черупка. Тя хлопна глухо над него и скри светлината. Сега щеше да остане тук завинаги. Щеше да бъде късче от всичката тази красота…
Представи си как след много години ще се превърне в огромен бисер и се усмихна.
Погледни към страха
Майката беше много ядосана. По всичко й личеше. Нима беше възможно такова нещо? Синът й е на десет години, а се страхува да отиде до тавана и да донесе картофи. И какво беше отговорил, като го попита от какво се страхува? Там имало някакво привидение! Нещо дебнело в тъмното! Не-е, това не е страх, ами най-обикновен мързел! Страх го било — ха! Тя отвори вратата на хола и почти извика:
— Ела да видиш сина си!
Съпругът й смъкна крака от масата, изгледа я въпросително и се надигна. Хвърли вестника и я последва в кухнята. Какво ли пък беше станало сега?
— Ето — посочи ядосаната жена към момчето, — виж го хубаво! Големият мъж! Иска да идва с тебе на лов, а го е страх да отиде до тавана за картофи! Що не си кажеш, че просто те мързи?
Момчето стоеше на стола със събрани колене и наведена към пода глава. Перчемът му беше клюмнал и лицето му въобще не се виждаше. Бащата пристъпи към него и попита:
— Е, сине, наистина ли те е страх?
Синът само подсмръкна и нищо не отговори.
— Хайде, кажи си, че те мързи. Кажи, че ти е страшно трудно да помогнеш на майка си… — започна жената, но мъжът я прекъсна:
— Би ли ни оставила за малко само двамата?
— Вижте, трябват ми картофи…
— Добре, разбрах, трябват ти картофи! — повиши тон мъжът. Майката млъкна, после се врътна ядосана и излезе от стаята. Бащата докосна сина си по главата:
— Кажи ми, сине, наистина ли се страхуваш?
Момчето пак не проговори. Стоеше си така — с наведена глава и събрани колене.
— Хайде, какво толкова, дори да е така, на кого ще кажеш, ако не на мен? — подкани го мъжът. — Не те карам да отидеш, само те питам: вярно ли е, че се страхуваш да се качиш на тавана?
Синът вдигна глава и погледна баща си в очите.
После кимна.
— Е, видя ли? Не се почувства по-зле, като ми каза, не е ли така?