„Стегни се! Включи резервния двигател!“ — заповяда си той.
„А ако е повреден?“ — изписука някакво предателско гласче.
— По дяволите!
— Какво има, скъпи? — обезпокои се жената.
— Не, нищо. Сбърках изчисленията на координатите и сега трябва да почна отначало.
— А, това ли… — въздъхна тя.
Настъпи мълчание.
Мъжът включи резервния двигател, скафандърът потрепери и се понесе по коригираната траектория. В него човекът си пое дълбоко дъх.
— Скъпа — повика я той.
— Да?
— Идвам да те прегърна.
След десетина минути разстоянието между тях се скъси толкова, че мъжът виждаше разперените ръце и крака на жената, различаваше тъмното стъкло на скафандъра й, зад което се криеше лицето. Той намали и промени още веднъж посоката.
„Изглежда досущ като снежинка. Като прелестна и обичана снежинка — помисли мъжът. — Сигурно и аз изглеждам така, гледан от нейната страна“.
В този момент резервният двигател проплака и замлъкна.
„Не, това не може да стане!“
Тишина.
„Хайде, тръгни!“
Тишина.
Звездите леко трепкаха.
„Тръгни отново!“
Двигателят мълчеше.
Мъжът погледна към звездите и се помоли на Бога.
Никога досега не го беше правил, но в момента нищо друго не можеше да му помогне. Совалките бяха далеч, жената летеше безпомощно към него, обичаше го, а той бе провалил всичко. С неговата откачена, глупава идея да се сгодят в открития космос.
Погледна към нея.
„Обичам те два пъти повече…“ — беше казала тя. Какво можеше да й каже той сега?
Виждаше я как се приближава.
Беше съвсем близко. Можеше да прецени с очи разстоянието и да разбере, че ще се разминат на няколко метра един от друг.
— Скъпи — каза тя.
Гласът й го докосна едновременно отблизо и от много, много далеч. Той не даде знак, че я чува.
— Скъпи? — явно бе усетила, че нещо не е наред.
Ние сме две снежинки. Две малки снежинки в мрака…
Сякаш някой го хипнотизираше.
Две снежинки… в безкрайния, огромен мрак…
Разстоянието продължаваше да се скъсява и сега той можеше да се закълне, че ще се разминат на не повече от два метра. Без да могат да се докоснат.
Снежинки… Снежинки в мрака…
В съзнанието му изплува далечен спомен.
— Какво става? — гласът на жената беше пълен с безпокойство. След секунди щеше да прелети край него и мъжът не можеше нищо да промени.
Пред погледа му се завъртя снежна виелица и той се върна далеч назад в детството си.
— Скъпи? — прелетя жената край него.
Какво трябваше да й каже?
Как да й го каже?
Как да обясни, че понякога, в тъмните зимни вечери през детството си, е стоял с притиснато носле до прозореца и е гледал как снежинките се въртят, танцуват, разминават се една с друга и се стапят в мрака…
Че са го предупреждавали, а той не ги е разбрал…
Мълнията
Шърли се беше замислила и когато звънецът на входната врата преряза тишината, без малко щеше да изтърве чашата. Стоеше така вече четвърт час, а мислите й неизменно се въртяха около Род. Кафето беше изпито, утайката — започнала да съхне, образувайки причудливи фигурки. Дали не трябваше да отиде до съседката си, за да й гледа? Тя беше познала доста неща на някои от съученичките й.
Звънецът отново иззвъня, този път по-дълго отпреди и момичето се надигна. Остави пътьом чашата от кафето на шкафа и се доближи безшумно до вратата. Беше решила да не отваря, ако е пак Род.
Погледна през шпионката и видя около десетгодишно момче със скейтборд под мишница, нахлузило наколенки и налакътници в ярки цветове. Бейзболната му шапка бе обърната с козирката към тила, в ръката, с която притискаше скейтборда към тялото си, държеше сладолед.
Шърли не го познаваше, но го беше виждала да прелита надолу по улицата, възседнало дъската на колела.
Тя отвори вратата и му се усмихна.
Момченцето, облизвайки устни, я огледа внимателно. След това отхапа парченце от сладоледа.
— Здравей — каза Шърли. — Кого търсиш?
Момченцето близна замислено от сладоледа, погледна я изпитателно и попита:
— Ти ли си Шърли?
— Да, аз съм…
Хлапето се извърна и погледна зад гърба си. Шърли също отправи поглед нататък, но не видя нищо необикновено. Живият плет от подрязан бръшлян, къщите на съседите, паркираните автомобили, наредени по протежение на улицата, и няколко минувачи.