Когато след няколко седмици първите фанатици дойдоха в Замъка на Тайнството, аз още копаех.
Когато от всички краища на света започнаха да пристигат поклонниците на Черната религия, да изпълват залите и стаите на замъка, аз продължавах да копая.
Когато дворът на Тайнството се препълни с хора и те вече отдавна спяха под открито небе, очаквайки Злия Ден, още не бях спрял…
Неописуемите звуци и стонове, долитащи през изтъняващия пласт пръст, ме караха да изтръпвам, изпълваха ме със суеверен страх и само силата вътре в мен ме крепеше. Аз почти не спях. Копаех, изхвърлях пръстта, правех поредното жертвоприношение и когато спирах да почина, се изкачвах на земята, за да проверя докъде стига върволицата от хора. Вече не се боях, че Инквизицията може да ме провали. Сега бях сигурен, че плановете ми ще се осъществят. Толкова народ се бе събрал…
И ето че дойде Денят!
Всички слязоха в подножието на хълма и изпълниха равнината. Замъкът опустя и стъпките ми прокънтяха по празните коридори. Ехото изпълни залите, последва ме в подземията и продължи след мен надолу по тунела, попивайки в стените от пръст.
Спрях пред тънката преграда между Света и Преизподнята. Огънят на Ада леко прозираше и аз не се съмнявах в опустошителната му сила. Пламъкът в човешкия череп осветяваше през дупките на очните ябълки пентаграмата на гърдите ми, тя пареше и доказваше, че съм истинският избраник. Жезълът със сатанински знаци лъщеше и златният му блясък пазеше тайната, която криех в него…
Застинах за един кратък миг, заслушан в звуците, идващи отвъд, и туптенето на сърцето си. Стиснах здраво жезъла, а пентаграмата на гърдите ми сякаш гореше…
Прошепнах думите от последния си пророчески сън и през пръстта, като безплътна сянка, премина самият Луцифер.
Това е може би единственото нещо на света освен Бога, което не бих могъл да ви опиша. Имаше тяло, имаше глава и нозе, имаше всичко, което има всеки един от нас, но това, което го правеше Сатана, бе самото излъчване. Трябва да си Избраният, Единственият, за да можеш да се подчиняваш на собствената си воля в негово присъствие. Трябва да имаш някаква дълбоко скрита сила вътре в себе си, за да се запазиш…
Издигнах черепа с разтопена лой нагоре и коленичих.
Изрекох думите, които трябваше да изрека, а после станах и го поведох към подземията, замъка, към моите и негови последователи навън.
Чувствах силата му зад гърба си, но чувствах и това, което се таеше в мен. Усещах погледа му в тила си, но знаех и за всички други погледи… Те се надяваха…
Отново стъпките отекнаха по мраморните коридори и ехото ги запечата по древните стени.
Излязохме от замъка и прекосихме двора.
Усещах всичко като в сън.
Към нас, там долу, в равнината, се вдигнаха безброй очи. Безброй очи се впиха в нас и аз разбрах, че е дошъл часът…
Оставих Сатаната да пристъпи напред и да вдигне ръце. Оставих гласа му да зазвучи и усетих, че след малко вече нищо не ще успея да направя. След малко хилядите убити, хилядите принесени в жертва, хилядите дни, които съм изживял в очакване на този — най-важен и значим, — щяха да са пропилени. А бях заложил твърде много, за да си позволя да загубя… Бях заложил половината от света… И то — добрата половина… След миг нямаше да има значение, че някога съм бил Избраният, сънищата с пророчествата щяха да отидат напразно, а аз щях да се превърна в прокълнат предател, слаб страхливец и убиец на надежди…
Извадих от жезъла си скритата сребърна сабя, обкичена със свещени скъпоценности и бисери от вкаменена светена вода…
Щях да отърва света от Злото… Ненапразно толкова години печелих доверието му и убеждавах всички, дори себе си, че съм най-верният му син…
Пристъпих напред и замахнах. Сатаната се обърна, но преди да проникне силата му в мен, успях да нанеса удара.
Главата му се отдели от тялото, ала не бликна кръв.
И никой не извика.
Никой не помръдна.
Нищо страшно не се случи…
Продължих да размахвам свещеното острие и да насичам тялото му на парчета, на дребни късове, и още, и още… Докато изведнъж се вцепених:
Главата беше паднала встрани.
Косата бе омацана с кръв.
Да! С кръв! Кръв имаше… и… нещо друго:
Лицето беше моето.
Откъснах с мъка поглед оттам и сред парчетата от тялото видях насечената пентаграма…
Погледнах пак главата.