Тя потрепери и извърна глава да не гледа към бурята. Нима трябваше да излезе сега? Не, в никакъв случай!
Щом се стъмни, ще те чакам…
— Ще го направи… — прошепна Шърли. Погледна навън и в същото време нова светкавица освети завесата от капки, втурнали се лудо към земята. Въпреки това тя знаеше, че Род ще дойде. Дори да беше завалял сняг посред лято.
Грабна телефона и набра номера му. Някакво безпокойство я караше да бърза и тя сбърка цифрите.
Набра ги отново.
Звукът за свободна линия се задържа дълго, но отсреща никой не отговори. Шърли усети, че започва да се страхува. Извърна се с лице към нощта. Дори силуетът на бряста се беше размазал сред плющящите капки и тъмнината.
Безпокойството пак трепна в нея.
„От какво се страхувам? Не е само от бурята… Не е само от бурята, нали?“
Поредната светкавица освети задния двор и в него се мярна нещо, което преди малко го нямаше. Неясно светло петно, което би могло да е човек. Би могло да е Род!
Шърли се втренчи в мрака, но не успя да види нищо. Капките блъскаха в стъклото пред лицето й, сякаш се опитваха да го преодолеят. Вятърът непрестанно виеше. Блесна още една светкавица и освети човека, който притича към дървото. Беше с дъждобран, лъснал от мокрото. Момичето не можа да види нищо повече. Трябваше да изчака до следващата светкавица. Човекът бе на няколко крачки от дървото, следователно вече трябваше да е под него.
Неясният страх трепна в гърдите й, тя светна лампата, която нарочно държеше изгасена досега, за да може да вижда какво става навън, и облече късо дънково яке.
„Ще излезеш в този дъжд? Посред буря?“
Изгаси лампата и се залепи пак до прозореца. Вгледа се натам, където би трябвало да е брястът, и при следващата светкавица го видя. Род се бе прилепил до ствола на дървото и гледаше към къщата. Миг след това мракът го погълна, а нощта се разтърси от гръмотевицата.
Страхът на Шърли се усили, без тя самата да може да си обясни причината. Като че ли предчувстваше някаква опасност. Отдръпна се от прозореца и в същото време от небето се втурна огнена ярост.
За миг момичето ослепя, после разбра, че електричеството на мълнията се е стоварило в задния двор, в клоните на бряста, че е разцепило полуизсъхналия му ствол.
— Род!!! — изпищя тя, сякаш мълнията бе връхлетяла отгоре й.
Отвори прозореца и отвън я блъсна влажният въздух.
— Род! — извика с всичка сила и видя пламъците, които облизваха разцепения ствол. Около тях беше малко по-светло, но Род не се виждаше. Дъждът продължаваше да се лее и за секунди удави огъня.
Едва сега тя усети ударите му върху лицето си. Видя, че водата влиза в стаята, но въобще не й беше до това.
— Род! — извика отново и огледа с опънати докрай нерви тъмния двор. Вятърът довя мирис на дим и както й се стори, на опърлено месо. Представи си овъгления труп и изтръпна.
— Род, не се шегувай! — извика, но вече знаеше, че се самозалъгва. Проблясна светкавица и освети разцепеното дърво. Никакъв Род.
— Господи! — потрепери, но се осмели да прекрачи перваза.
Краката й тупнаха в мократа трева и тя осъзна, че е боса. Почувства се съвсем сама в нощта и страхът плъзна на хладни вадички по врата й. Тя потрепера и си каза, че това е просто дъждът, който влиза под яката й. Просто дъждът… Просто страхът… Докосна с пръсти тила си и разбра, че все още е сух. Значи беше страхът…
— Род! — извика пак, въпреки че усещаше колко сама е сред мрака.
„Род е вече само парче въглен… само разтопен дъждобран и изгорели за миг дрехи.“
Чувството за вина, по-силно от страха, я връхлетя и смаза.
„Ако не се бях правила толкова дълго на сърдита… Ако не бях такава…“
Приближи прекършения бряст, а душата й се стягаше в нажежени метални обръчи от страх и вина.
„Господи, Род…“
Нещо проблесна за миг зад ствола и бързо изгасна.
„Още гори… Всичко стана толкова бързо…“ — мина й абсурдната мисъл, че Род дори не е имал време да умре.
Дъждът започна бързо да спира, така както беше се излял — изведнъж. Докато прекоси двора, Шърли беше съвсем мокра, а той бе спрял. Тя потрепера, този път от истински студ, и спря на пет-шест крачки от рухналото, наполовина овъглено дърво.
До него се търкаляше нещо черно — черно като въглен, по-черно от заобикалящата го нощ.
„Господи, това е овъгленият Род!“
Във въздуха нещо пукна и се появи малко пламъче, което след миг изчезна.
„Електричеството е още във въздуха…“ — мина през главата й, но вече не се страхуваше. Сега беше останало само чувството за вина и загуба. Наоколо витаеше нещо нереално, по лицето й се стичаха сълзи, а в гърдите й напираха обезумели самопроклятия.